Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
— Е, това е добра утеха. Благодарен съм ви — каза мистър Лори.
— Аз съм ви благодарен — повтори докторът, като почтително наведе глава.
— Има две други неща — каза мистър Лори, — за които искам да ме посъветвате. Мога ли да продължа?
— Не бихте направили по-голяма услуга на своя приятел. — Докторът му подаде ръка.
— Най-напред за първото. Той е работлив и необикновено енергичен. Работи много упорито, за да добие професионални познания, да може да извършва разни опити, изобщо много неща. Не се ли претоварва?
— Според мен не. Такава е просто природата на неговия ум, непрекъснато се нуждае от занимание. От една страна, може да е естествено, а от друга — да идва от страданията му. Ако по-малко се занимава с нормални неща, ще има по-голяма опасност да се отклони в ненормална посока. Той може сам да го е забелязал и да е открил начина.
— Значи, сте сигурен, че не се претоварва?
— Мисля, че съм сигурен.
— Скъпи Манет, ако той все пак е преуморен…
— Скъпи Лори, съмнявам се, че това при него може лесно да стане. В една посока е преживял голямо напрежение и се нуждае от противотежест.
— Извинете ме, че съм такъв упорит бизнесмен. Ако за момент все пак допуснем, че е преуморен? Това може да се прояви във възобновяване на смущението?
— Не мисля. Не мисля — каза д-р Манет с твърда убеденост, — че нещо, освен един-единствен поток асоциации, може да го възобнови. Смятам, че отсега нататък само някакво необикновено сътресение на тази струна може да го възобнови. След всичко, което се е случило, и след като той вече се е оправил, смятам, че е много трудно тази струна отново силно да се засегне. Предполагам и почти вярвам, че обстоятелствата, които биха го възобновили, са изчерпани.
Той говореше със смиреността на човек, който знае колко дребно нещо е в състояние да наруши деликатния строй на ума и същевременно с увереността на човек, който бавно е добил самочувствие чрез собствен горчив опит и страдание. Приятелят му не можеше да намали тая увереност. Престори се, че е по-облекчен и окуражен, отколкото в действителност беше, и премина към второто н последното нещо. Усещаше, че то е най-трудното от всичко. Но като си спомни разговора с мис Прос в неделната утрин и онова, което бе видял в последните девет дена, той разбра, че трябва да го понесе на всяка цена.
— Заниманието, което бе възобновено под влияние на това преходно смущение, смущение, от което той така добре се възстанови — каза мистър Лори, като се покашля, — ще наречем ковашка работа, ковашка работа. За илюстрация на случая ще допуснем, че в тежкия си период той е работел в малка ковачница. Ще допуснем, че неочаквано са го видели отново да работи в ковачницата. Не е ли жалко, че той я е запазил?
Докторът засени чело с ръка и нервно потропа с крак по земята.
— Той винаги си я е държал — каза мистър Лори, като угрижено погледна приятеля си. — Нямаше ли да бъде по-добре, ако я беше махнал?
Докторът продължи да прикрива челото си с ръка и нервно да потрепва с крак.
— Не ви е лесно да ми дадете съвет — каза мистър Лори. — Напълно разбирам, че това е труден въпрос, И все пак мисля… — Тук той поклати глава и спря,
— Вижте какво — каза д-р Манет, обръщайки се към него след неловка пауза. — Много е трудно да се обяснят последователно най-дълбоките движения в ума на този страдалец. Някога той така ужасно е копнял за тази работа и когато това е станало възможно, той с готовност я е приел. Несъмнено тя е облекчила много болката му, като е заместила объркаността на ума с объркаността на пръстите и по-нататък е заместила изобретателността на душевните мъчения със сръчността на ръцете. До такава степен, че никога не е могъл напълно да я изостави. Дори сега, когато се надявам, че той е изпълнен с вяра в себе си повече от всякога и дори говори за себе си с увереност, мисълта, че може пак да се нуждае от старото си занимание и да не го намери, го изпълва с внезапен ужас, подобно на ужаса в сърцето на изгубено дете.
Той изглеждаше като сравнението си, когато вдигна очи към лицето на мистър Лори.
— И все пак дали? Просто искам да се осведомя като обикновен делови човек, който се занимава с най-материални неща като гвинеи, шилинги и банкноти. Дали запазването на това нещо не води до задържане на самата мисъл? Ако това нещо го нямаше, скъпи ми Маиет, дали и страхът не би изчезнал също? Накратко, запазването на ковачницата не е ли отстъпление заради страха?
Настъпи ново мълчание.