Леговище от кости
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #4
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Леговище от кости». Краткое содержание книги:
Но Шемоаз знаеше за далеч по-ужасяващи неща от метеорните дъждове, за които можеше да ги информира Габорн.
— Може би пристига още един Сияен на мрака — предположи тя.
Заплахата изпълни стаята като хладна мъгла. Констанс остави лъжицата до печката и започна да бърше ръцете си. После, за да смени темата, попита:
— И къде ще прекараме нощта?
— Мисля да използваме винарската изба — отвърна Ебер. — Вярно е, че е порутена и прашасала, но е прокопана дълбоко под хълма.
Допреди десетина години в имението имаше големи лозя. Лозовият стригач ги бе унищожил и Ебер нямаше възможност да ги засади отново. Затова бе дал земите на изполичари.
— В онези стари тунели? — възкликна съпругата му. — Но те гъмжат от торбалани!
Споменаването на дребните плъхообразни същества накара Шемоаз да потръпне.
— Торбаланите няма да имат нищо против компанията ни за една нощ — отсече Ебер. — Поканих и изполичарите да дойдат с нас.
— Та това е половината село! — възкликна Констанс.
— Поканих и другата половина — призна си Ебер.
Шемоаз го загледа зяпнала, а той остави хляба и млякото на масата, намести се тържествено на стола и зачака Констанс да му донесе закуската. После обясни:
— Няма къде другаде да отидат. Само някои имат мазета, а най-близките пещери са на мили оттук. Заедно ще сме в по-голяма безопасност!
— Чудесно — съгласи се с престорено въодушевление Констанс, докато сервираше надениците. — В такъв случай ще си направим пир.
Шемоаз и Констанс стигнаха пеша до избата, която се намираше на половин миля от хълма. Днес въздухът бе странен. Небето надвисваше ниско над главите им, пепеляво и мрачно. Пътеката към избата бе обрасла с висока трева, шубраци, бръшлян и горски маргаритки. Пред вратата растяха круши. Беше късна есен и само няколко сухи листа все още висяха по клоните.
С големи усилия накрая успяха да отворят портата. Старата винарна беше просмукана от миризма на плесен. Подът беше покрит с дебел слой прах. Ситните следи в него показваха пътечките на торбаланите. Купчина техни изпражнения гниеше до вратата.
— Ох! — изпъшка леля Констанс. — Каква мръсотия!
Избата бе прокопана дълбоко под хълма, та виното да отлежава при постоянна температура. Шемоаз остави вратата отворена, нагази в прахта и тръгна към потъналите в мрак складове в дъното. След двайсетина стъпки коридорът се разклони. Вдясно имаше малка работилница с чукове и пейки — тук бъчварят някога майстореше буретата.
— Е — каза Констанс, — по-тежките чукове са си тук, но изглежда, торбаланите са задигнали длетата и пилите.
Пред тях се простираха безкрайни редици стари бурета за вино. По най-близките лазеха крилати термити. Целият под беше кръстосан от пътечките на торбаланите. На едно буре бяха подпрени копията им, а на друго животинките бяха облегнали „конкал“ — плашило от сламки и съчки. Около него бяха надраскали с въглен странни рисунки. Никой не знаеше със сигурност предназначението им. Шемоаз реши, че сплашват враговете си с него.
Тя почука по най-близкото буре, за да провери дали вътре има нещо. Това събуди заспалите в него торбалани и те заръмжаха като язовци и засвириха паникьосани, докато се измъкваха през една дупка в задната част на бурето.
Много скоро цялата изба се изпълни с подобни подсвирвания, които на торбалански означаваха: „Какво? Какво?“
Като че ли кънтяха отвсякъде. Зад буретата Шемоаз зърна прокопани в стената малки дупки. Освирепели торбалани-воини, облечени в задигнати отнякъде парцали, показваха главичките си от тях.
— Каква мръсотия! — изпъшка отново леля Констанс. — Никога няма да успеем да я изчистим.
— Имате ли нужда от помощ? — провикна се някой.
Шемоаз се обърна. На вратата стоеше осемнайсетинагодишен младеж. Беше висок и широкоплещест, с руса коса, която се спускаше върху гърба и челото, скривайки наполовина зелените му очи.
Шемоаз бе пристигнала в Ейбълтън само преди четири дни и все още не познаваше всички жители. Но не бе пропуснала да забележи младия мъж, който ореше нивата в ливадата срещу къщата на вуйчо й.
— Шемоаз — обади се леля й. — Това е Диърборн Хокс, наш съсед.
— Как сте? — поздрави го Шемоаз.
— Благодаря, добре — отвърна Диърборн. И продължи да я гледа, все едно леля й не съществуваше и сякаш искаше да й каже нещо, но не можеше да намери думите. Положително беше чул всичко за нея или най-малко онова, което разправяше вуйчо й. — О — подхвана несигурно той, — аз, ъъ, обещах на Ебер да дойда по-рано, за да помогна с почистването.