Леговище от кости

Веразет заби ножа в гърба на Мирима под малък ъгъл и го напъха целия под кожата й. Чу се цвърчене на изгоряло месо и се изви струйка пушек. Дори упоена, Мирима извика от болка и отметна глава.

— Зандарос! — изкрещя Боренсон. — Помогни ни!

— Никой няма да ви помогне! — каза кротко Криометес. — Зандарос и другите тръгнаха преди часове. Той търси съкровището, за което му каза. Никой няма да ти помогне. Нито на жена ти. Само ти можеш да й помогнеш. Разбра ли?

— Това няма да ти се размине — заплаши го Боренсон. — Зандарос ще побеснее, когато научи.

— Няма да научи — отвърна Криометес. — Ние не искаме мир, не искаме отворена граница. Моите приятели ще кажат на Зандарос, че си заминал.

Принц Веразет остави горещото желязо в гърба на Мирима, която не спираше да скимти, върна се до камината и измъкна друг нож. Изплю се върху острието. Желязото изсъска.

Боренсон мерна профила му в сумрака. Усмихваше се. Сребристите му очи отразяваха червените въглени в камината.

„Забавлява се“, осъзна Боренсон. Усмивката му излъчваше хлад, което говореше за нещо по-отвратително от злоумисъл — абсолютно безразличие.

— Това е срамно — продължи Криометес. — Жена ти е много красива. Ще я е срам от тези белези. Ще умре от срам.

Веразет отново пристъпи към Мирима и сърцето на Боренсон задумка като бясно. Той замята окованите си крака, опитвайки се да се освободи — но без никакъв успех. Оковите бяха направени за човек с много дарове.

Веразет ръгна втория нож под кожата на Мирима, точно над бъбреците, и се усмихна, докато го въртеше в плътта й.

Мирима пак отметна глава и мускулите й се изопнаха, но и нейните вериги бяха яки като тези на Боренсон. Тя изрева от болка, която разкъса сърцето му, и се строполи в несвяст.

— Моля ви, спрете! — изкрещя той. — Оставете я да живее!

— Е, продаваш ли? — попита Криометес.

— Да! — отвърна Боренсон.

— Трябва да искаш да продадеш много силно — настоя Криометес. — Повече, отколкото искаш да живееш. Трябва да искаш да дариш от все сърце.

— Знам — изпъшка Боренсон. — Знам. Само я пуснете. Обещайте, че ще я оставите жива!

— Разбира се — потвърди Криометес. — Даваш волята си и тя ще живее. Обещавам. Аз държа на думата си.

— И ще я пуснете на свобода? — попита Боренсон.

— Да.

— Пуснете я тогава — настоя Боренсон.

Старият крал кимна на Веразет и каза:

— Упой я пак, изведи я и я пусни.

Думите му явно ядосаха Веразет и Криометес погледна към две от жените и излая някакви разпореждания. После каза:

— Ще изпратя жените да потвърдят, че жена ти е на свобода.

На Боренсон му се искаше да има по-надеждна гаранция от думата на един инкарец, но нямаше друг начин да спаси живота на съпругата си. Надяваше се, че въпреки изкривеното си чувство за чест инкарците ще я оставят жива. Но и се страхуваше, че ще я убият, за да гарантират мълчанието й. Искаше все пак да й осигури малко време, за да й даде възможност да избяга.