Учителят край камината Колдридж от Стаята на мечтите из „За преценката на човешката душа“
Габорн и Йоме тичаха през подземния свят, като измерваха времето с ритмичния тропот на крачките си и с хриптенето на дишането си. Ребрата на тунела прелитаха край тях като бели хрущяли на гръклян. Габорн имаше чувството, че препуска през гърлото на свиреп звяр. Все по-надолу и по-надолу към неговия търбух.
Преследваше Съпруга на сенките неотклонно, минаваше през кошмарни тунели все по-надълбоко под земята с плувнало в пот чело, покрай бълващи сивкава тиня кални кратери, под направените от халите тръби от клей, в които свистеше пара. Колкото по-надолу се спускаха, толкова по-страховит и невероятен беше пейзажът. Струваше му се, че тича вече дни наред и че спира само за да накваси зажадняла уста от някое езеро с топла сярна вода или да похапне нещо от провизиите. Но нито водата уталожваше жаждата му, нито храната възстановяваше силите му.
Пътят извиваше из подземния свят, понякога по непреодолими за човешки крак пътеки — през вертикални комини, в които халите бяха издълбали ръкохватки и стъпенки.
Усещаше пред себе си огромната опасност — сега вече все по-близо — като някаква стена на смъртта.
Без да спира, разпростря сетива и за надвисващата над Карис опасност. Опита се да си представи своите Избрани, които бяха в безопасност. Но и тяхното бъдеще вещаеше смърт.
Отпил няколко глътки от едно езеро, опря гръб в стената, обви с ръце коленете си и наведе глава, като остави потта да се стича по брадичката му. Клечеше на пода на пещерата близо до някакъв зловонен поток, чийто бряг беше покрит с дебел слой черупки на раци-слепци, сякаш захвърлени нагръдници на брони.
— Какво има? — попита го Йоме.
Той се опита да обмисли отговора си.
— Разтревожен съм. Сигурно минава полунощ. Опасността в Хиърдън намалява. Предполагам, че нашите пратеници предупреждават хората да се скрият. Но над Карис опасността продължава да расте. Цяла вечер усещам… хората се събират. Почти всички, които Избрах в града, се завръщат. Чувствам, че се раздвижват, събират се заедно.
— Но нали ти им каза да се завърнат — напомни му Йоме.
— Не по този начин — отвърна Габорн. — В Карис има жени, които Избрах, както и деца. Много от тези дечица се връщат. Стотици и хиляди. Вероятно си мислят, че в замъка опасността е по-малка, отколкото в околните селища, но не е така. Вероятно си мислят, че могат да помогнат в сражението…
Той поклати унило глава. Представи си ги да подготвят отбраната на замъка. Жените сигурно изваряваха парцали за превръзки и приготвяха храна преди битката. Децата струпваха скални отломъци за катапултите и закрепваха пера на стрелите, докато мъжете укрепваха пробойните по стените на замъка.
— Усещането за опасност е много силно — продължи Габорн. — Това ще е… Боя се, че ги хвърлям в битка, която не могат да спечелят. Пращам ги на явна гибел.
Йоме приклекна до него.
— Правиш всичко, на което си способен.
— Но дали е достатъчно? — попита Габорн. — Изпращам хора на бран, а срещу какво? Ако бяха само халите, щеше да е добре. Но ние воюваме с враг, за който дори не сме подозирали — Истинската властелинка на Злото.
Йоме не отговори и се възцари тишина. Дори с даровете на слух Габорн не долавяше нищо. Надвисналата тишина, неподвижната пустош действаха потискащо. Единствените звуци идваха от няколко слонски охлюва до тях, които почукваха черупки един в друг, докато се хранеха с плесен. Дори гласът на Габорн не стигаше на повече от няколко стъпки.
