Электронная книга - «Леговище от кости». Краткое содержание книги:
Докато несъкрушимият с хилядите си насила отнети дарове — мощ, обаяние и ум — Радж Атън продължава победоносните си завоевания над земята, новият Земен крал Габорн заедно с любимата си Йоме, чародеят Бинесман с неговия вайлд и Ейвран проникват през Устата на света в мрачните лабиринти на подземното царство на халите, за да освободят затворените на дъното му хора и да ликвидират тяхната повелителка… Ебер, вуйчото на Шемоаз, става жертва на стотиците озверели плъхове, пратени като отмъщение от силите на мрака срещу хората, които успяват да се справят с тях с помощта на храбрите си съюзници торбаланите…
— О! — възкликна старецът. — В такъв случай трябва да си чувала за Фелдън Уикс?
— Така се казваше баща ми — отвърна Ейвран. — Познаваш ли го?
— Познавах го добре — продължи старчето. — Беше затворник тук, хванаха ни в едно и също сражение. Помня, че беше женен за една дребна женица, чиято усмивка грееше по-силно от звездите нощем. Но не си спомням за дъщеря.
— Бил е тук? — Ейвран не можеше да повярва.
Бяха й разказвали, че са го изяли халите. Не бе допускала, че може да е докаран тук долу.
— Все си мечтаеше да се прибере вкъщи — добави старчето. — Но не издържа дълго. Дори с дарове никой от нас не може да издържи дълго. А сега ни отнеха и даровете. Той почина веднага, щом това се случи.
Ейвран се вторачи в лицето му. Той бе познавал баща й. Беше само кожа и кости. Беше толкова слаб, че очите му сякаш щяха да изхвръкнат от кухините. Дрехата му представляваше някакъв сивкав парцал, завързан около слабините му. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще издъхне.
Ейвран внезапно осъзна какво се е случило. Радж Атън беше убил Посветителите в Синята кула. Тогава тя загуби собствените си дарове и се почувства толкова омаломощена, че й се стори, че ще умре. Колко ли по-ужасно би било, ако се бе озовала в този затвор само с един-два дара на издръжливост?
От очите й бликнаха сълзи и тя цялата се разтресе, сякаш всеки миг щеше да припадне.
— И баща ми е тук?
— Да — отвърна старецът. И посочи към стената, до която се белееха купчина кости, сред които ровичкаха раци-слепци. — Но от него не е останало нищо.
„Десет години“ — помисли си тя. Цели десет години бе седял тук долу, а тя бе закъсняла само с една седмица, за да се срещне с него.
Прокле халите, които бяха затворили всички тия нещастници тук, и пожела смъртта им — на всички до една.
Разплака се. Старецът протегна плахо ръка, сякаш молеше за разрешение да я успокои, и тя го сграбчи през врата и се сгуши на костеливите му гърди.
„Това можеше да са костите на собствения ми баща — мина й през ума. — Това можеше да е миризмата на неговата неумита плът.“
Усети мрачна ярост да се надига в нея и се закле да отмъсти.
Неочакван пир
Няма по-сигурно убежище от близък приятел.
Хиърдънска поговорка
— Тази нощ ще се скрием под земята! — каза вуйчо Ебер на Шемоаз. Тъкмо влизаше в стаята с ведро прясно мляко и самун хляб, които носеше от селището. — Така е наредил Земния крал. Да се скрием под земята. Току-що го чух в града от кралския пратеник.
Шемоаз вдигна очи от масата, където закусваше. Беше на гости в имението на вуйчо си в селището Ейбълтън в северните краища на Хиърдън. Вуйна й току-що бе запекла няколко наденици и я бе помолила да седне преди Ебер да се прибере. Напълно глухата й и полусляпа баба седеше в люлеещия се стол пред камината.
— Защо изпраща пратеници? — попита Шемоаз. — Можеше сам да ни каже, че сме в опасност.
— Не знам — отвърна вуйчо й. — Потеглил е към Мистария. Може би предупрежденията на Земния крал няма да стигнат толкова далеч. Или пък иска да е сигурен, че всички са предупредени, а не само Избраните.
Шемоаз огледа стаята с нарастваща уплаха. Бременността й беше още в началото, но през последните няколко дни само при споменаването за закуска й прилошаваше. Бе започнала да чувства онази слабост, която е чест спътник на бременността. И сядаше на масата единствено от уважение към добрите маниери.
А сега и това.
— Под земята? — попита тя. — Защо?
— Бас ловя, че е заради звездите — предположи леля Констанс. — Падат всяка нощ и всяка следваща нощ е по-зле от предишната!
Шемоаз усети, че сърцето й прескача. Знаеше твърде малко за подобни неща. Беше чувала за миньори, които копаят желязо от паднали звезди, и си представяше, че валят като картеч от катапулт. Но това не можеше да е вярно. Падащите звезди бяха горещи. Не можеха да са картеч, а по-скоро огнен дъжд от небето — огън и разтопено желязо. След снощния метеорен порой с ревящите по небето огнени топки не й бе трудно да си го представи.
Вуйчо Ебер погледна Констанс крадешком — даваше й знак да не се обажда. Не искаше да притеснява Шемоаз с прибързани приказки какво би могло да се случи. Това я притесни още повече.
На Шемоаз й липсваше животът в замъка Силвареста. „Ако бях там — мина й през ума, — поне щях да чуя повече за предстоящата опасност.“ Дори в замъка да не знаеха повече от вуйчо Ебер, положително имаха информация за някои интригуващи подробности.
