Леговище от кости

По лицето на сър Боренсон плисна студена вода. Той се свести в почти абсолютен мрак и се опита да се обърше, но оковите на ръцете му бяха завързани за краката и не можеше да помръдне.

Усети миризмата на плесенясали инкарски одеяла и особения аромат на инкарска плът, който напомняше котешка миризма. Усети и минералния дъх на подземие, но не виждаше почти нищо. Знаеше, че е заобиколен от хора. Чуваше дишането и усещаше движенията им.

Опита се да ритне, но краката и вратът му бяха приковани към дървеното легло.

Крал Криометес се размърда в тъмнината и постави до главата му празно шише.

— Вече си буден? Много добре.

— Къде съм? — почти изкрещя Боренсон.

Изви глава и видя едва мъждукащите въглени в камината. На светлината им различи отделни предмети в стаята — няколко възглавници по пода, ниски масички. Близо до него в почти абсолютния мрак видя друг дървен креват. В него лежеше по гръб окована за ръцете и краката жена.

— Мирима?

— Тя не те чува — обясни Криометес. — Поела е повече отрова. Още спи. Остави я да спи.

— Защо го направихте? — запита Боренсон.

Осъзна, че са минали часове. Позна стаята. Когато влязоха в нея с Мирима, огънят подскачаше весело в камината.

— Трябва да говоря с теб — каза Криометес. Остарелият крал се приближи в мрака и се наведе над Боренсон. Бледата му кожа белееше като облаче и Боренсон различи някои подробности по лицето му. Очите му излъчваха студ, сякаш бяха от лед. Все едно го наблюдаваше насекомо. — Ти си много упорит. Харесвам упоритите.

— Упорит ли?

— Минал си покрай стражата в планините — продължи Криометес. — Голяма воля. Малцина могат това, нали?

Пресичането на границата наистина бе коствало на Боренсон максимално усилие на волята. Никакви думи не можеха да опишат мъките, които бе преживял, докато напредваше крачка по крачка, изпълнен с омерзението на каменните стражи.

— Не мисля, че са много.

— Така, така… — Криометес се задъха от задоволство. — В Инкара повечето хора взимат дар от семейството. Знаеш ли го? Бащата дава дар на сина си, като остарее. Чичото също. Това е най-добрият начин. Най-добре е бащата да прехвърля дарове на сина си. Знаеш ли го?

— Не — отвърна Боренсон. — Не съм чувал дори.

— Аха! Защото облекчителите в Роуфхейвън са глупави. Много са изостанали.

— Ще го имам предвид.

Криометес се усмихна бащински, но и някак зловещо.

— Обаче да се вземат дарове само от семейството не е добре — продължи той след секунда. — Това прави семейството слабо. Аз мисля, че е най-добре да се вземе дар от враг. Нали?