Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— А днес вие не чувствувате нищо подобно?
Палачът поклати глава.
— Не чувствувам вече нищо — отговори той.
— Продължете разказа си. Главата падна в мокрия пясък…
— Кръвта, която затече от вените на шията, обагри пясъка. Видях очите на главата да се въртят и… да гледат!… Каторжниците и аз поставихме тялото на носилката. После един от осъдените, по моя заповед, взе главата и я постави до краката на тялото. Ковчегът бе поставен на една кола и ние придружихме останките на обезглавения до издълбания гроб в гробището.
— Вие сте взели каторжници със себе си този път?
— Нямах нужда да го правя, но тогава изпитвах някакъв страх и желаех да има живи хора около мене. Когато ние отворихме и поискахме да извадим тялото, главата беше още при краката на обезглавения, обаче зъбите бяха стиснали така здраво плата на панталоните, че не можехме да я отстраним. Каторжниците направиха опит да я откачат, но не успяха и ние хвърлихме в дупката трупа, с висяща глава на един от краката, закачена за зъбите. Бързо зарихме всичко с пръст.
— И това е, което ви е накарало да вярвате, че главата запазва живота?…
— Имаше повече от час, откакто екзекуцията бе извършена. Ако главата не бе жива, зъбите нямаше да могат да захапят плата.
— Тогава обезглавяването е една ужасна смърт! — извика младият офицер. — Но аз не мога да повярвам това, което ми казахте.
— Не ви излъгах. Всяка от моите думи е чиста истина — отвърна палачът. — Узнах, че смъртта не настъпва никога заедно с нанасянето на удара.
— Казвате, че тялото трепери, очите се въртят и устата се движи. Това са несъзнателни движения… Но вие претендирате, че главата запазва още съзнанието и чувствуването?
— Аз не претендирам, зная — отговори палачът с твърд глас и с такава сигурност, че младият офицер го погледна с учудване.
— Значи очите виждат, ушите чуват?… Това е невъзможно, Габриел. Това е лудост. Вие вярвате в неща, които са възникнали във фантазията ви и с течение на времето са пуснали дълбоки корени у вас.
Палачът повдигна рамене и се зае с работата си, без да каже нито дума, като че ли считаше за безполезно да продължава разговора с един невярващ човек.
Това спокойствие и това безразличие разпалиха любопитството на д’Артенай.
— Кажете — извика живо той — какво доказателство имате, за да поддържате тази безумна теория?
— Защо тогава обръщате внимание на моите думи? — отговори Габриел Мортиз. — Оставете ме да работя.
— Не ще ви оставя, старче. Разкажете ми какво още сте видели.
— Вие не желаете да повярвате, наричате ме лъжец, а освен това не обичам да говоря за тези неща. Вие сте първият, комуто разказвам това.
— Вие започнахте да възбуждате все повече любопитството ми. Трябва сега да продължите и да ми разкажете всичко — извика с нетърпение д’Артенай, който виждаше, че слънцето наближава да залезе. Наближаваше часът, в който трябваше да се яви при коменданта. — Побързайте! Какво още сте узнали, за да твърдите, че отсечената глава може да живее?
— Оставете ме да запазя мълчание, така ще бъде по-добре!
Габриел Мортиз погледна учудено, но без страх младия офицер, който стоеше прав пред него.
— Вие не можете да ми заповядате — отговори той със спокоен и студен тон. — Вие можете да ми заповядате да върша това, което се отнася до службата ми, но никога не можете да ме принудите да ви съобщя неща, които не желая да кажа.
— Габриел, не ме карайте да отида до крайност — викна д’Артенай.
— Вие не ще се занимавате с такива незначителни неща. Познавам ви добре, за да не се страхувам от това — отговори палачът с хладнокръвие, което оказа ефекта си върху младия и буен офицер. — И вие ме познавате добре, за да не мислите, че ще се уплаша.
— Вие сте един стар твърдоглавец — каза д’Артенай, който съжаляваше за своята буйност. — Вие не можете да понесете да ви заповядват и затова не желаете да ми кажете.
— А вие сте един млад и буен джентълмен, който смята това, което му разказват старите хора, за лъжи и басни.
— Трябваше да постъпя иначе, но вие раздразнихте много любопитството ми, Габриел. Разкажете ми вашите наблюдения. Аз не ще се подигравам с вас, нито ще ви обвиня в магьосничество.
— Затова не искам да ви кажа нищо друго. Много съжалявам, че оня ден оставих да се изтръгнат от устата ми думите, които въпреки очакването ми, обърнаха вашето внимание.
— Хайде, бързо, Габриел; разкажете ми края! Вашите истории ме изпълниха с ужас и съмнение. Какво стана при другите осъдени. Живяха ли техните глави след като мечът ви бе паднал?
— Въпреки всичко, животът — умствен и чувствен — съществуваше в главата още дълго време, докато мозъкът работеше, или по-право, докато имаше кръв в него. Слушайте върху какво основавам убеждението си. След екзекуцията на Санцио, не желаех да обръщам повече внимание върху телата на обезглавените, преди да отстраня от моя дух страха, ужаса и чувствителността. Навикът ми помогна и когато след една година трябваше да извърша една нова екзекуция, аз се приготвих да направя опити с главата на осъдения.