Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Марино едва не извика от радост при прочитането на бележката.
Надеждата, породена при виждането на тия млади венецианци, се потвърди: Те бяха верни на баща му и поради това бяха сега негови приятели. Те бяха дошли в Тулон, за да го освободят.
Разни чувства го обзеха. Душата му се изпълни с нетърпение и радост… Най-после беше настъпил часът на свободата, така да се каже, часът на отмъщението!… Той не се съмняваше, че тия, които бяха дошли чак тук, за да му помогнат, не отстъпваха никому по своята смелост и решителност.
23. Д’Артенай и тулонският палач
Младият френски офицер, който бе доверен на коменданта на крепостта Тулон, чувствуваше голяма симпатия към Марино.
Един вътрешен глас му казваше, че не е възможно този красив и горд младеж да е извършил някакво престъпление. Този свободен смел поглед, тия черти, това благородно държание не бяха на един престъпник. Марино сигурно беше невинен и бе хвърлен в каторгата поради някаква необяснима случайност.
Напразно той се бе опитвал, през своето пребиваване във Венеция, да узнае нещо за престъплението на този човек.
Или му отговаряха на въпросите с вдигане на рамене, или му намекваха за повдигане на някакъв бунт. Но той не може да открие никаква причина за ужасното наказание, колкото и да разпитваше за това.
От друга страна, той можа да разбере, че дожът и Съветът на десетте изпитват към Марино Маринели голяма омраза, тъй като изслушаха с видима радост съобщението за смъртната присъда. Бързината, с която я бяха потвърдили, както и доволството, което се бе изписало върху мрачните им лица, му бяха подсказали ясно, каква злоба изпитват сенаторите срещу каторжника.
И ето че внезапно пристигат в Тулон венециански благородници, които се интересуват за осъдения!
Това нещо бе неочаквано и породи в душата на д’Артенай подозрения, които от час на час ставаха все по-големи.
Това не предизвикваше у коменданта нито учудване, нито безпокойство. Той намираше това събитие твърде естествено и не виждаше нищо съмнително, никаква задна мисъл, може би поради това, че бяха поласкани доста от честолюбието му.
Младият офицер, напротив, бе загрижен, и когато забеляза след няколко дни, че галерата, на която беше Марино Маринели, се приготвя да излезе в открито море, за да покаже пред чуждите гости плавателните си качества, той бе обзет от мисли, които го накараха да вземе участие в този излаз и да наблюдава всичко отблизо.
Денят, в който трябваше да се извърши това парадно пътуване, не бе още окончателно определен. Това зависеше от желанието на чужденците. Последните, изглежда, очакваха нещо, понеже младият офицер намираше невероятно те да продължават пребиваването си в Тулон единствено, за да присъствуват на редицата банкети, които комендантът организираше в тяхна чест.
Д’Артенай скоро намери обяснение на това, което диреше.
Един ден, когато пресичаше каторгата и се приближаваше до малката къщичка на палача, в края на каторжните здания, видя да иде по улицата, която водеше към пристанището, един негър, чиито очи блестяха и гледаха непрекъснато на всички страни.
Забелязвайки младия офицер, негърът дойде бързо към него.
Пъстрата му риза бе покрита с прах, сандалите му се бяха изтъркали и лицето му бе обляно в пот.
Той сне почтително шапката си и каза на едно италианско наречие, което офицерът разбра без много трудности:
— Аз пита, маса, за кораба от Венеция с благородния сеньор Фалие. Корабът още ли е в Тулон?
Д’Артенай, изглеждайки негъра, отговори:
— Ти пристигаш тъкмо навреме, негре. Корабът на венецианските благородници е на котва в пристанището.
— Ах!… Мерси, маса, мерси! Горо видя знамето! — извика черният и очите му светнаха от радост.
— Числиш ли се към кораба? — запита д’Артенай.
Негърът направи утвърдителен знак.
— Как дойде до тук по суша?
— Горо има мисия от благородния сеньор — отговори Горо и забърза към пристанището, за да се отърве от въпросите на офицера.
Последният го погледна, когато се отдалечаваше, и поклати глава.
— Той е, когото те очакваха — промълви офицерът, отправяйки се към къщичката, пред която Габриел Мортиз режеше едно грамадно дърво. — Те не желаеха да напуснат пристанището, за да присъстват на маневрите на галерата…
Какво ли е правил този негър в страната?… Тия венецианци и техните проекти ми изглеждат все по загадъчни… Добър ден, Габриел Мортиз! Какво работите?
Без да се обърне, старият палач на каторгата каза поздрава си на офицера и прибави: