Драконът и Джорджът
- Автор: Диксън Гордън
- Серия: the dragon and the george #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаил Съмналиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Драконът и Джорджът». Краткое содержание книги:
Последва моментна тишина.
— Тогава да продължим без тях — заяви Брайън. Той дръпна юздите на Бланчард. Белият кон с нежелание направи крачка, после още една. Тръгнаха. Джим и Ара пристъпваха отстрани.
Вървяха напред, а мрачната потискаща атмосфера убиваше желанието им за разговор. Повлияни от нея, чувстваха, че дори за съществуването им бе нужно усилие, а за всяко движение на телата им бе необходимо съзнателно напрежение на волята; ръцете и краката им тежаха като олово и се люлееха тежко и неохотно при всяка бавна, принудителна стъпка. Но мълчанието им имаше по-лош ефект, защото ги оставяше изолирани, всеки сам, потопен в тъмния басейн на собствените си мисли. Движеха се като в някакъв избледнял сън, от време на време говореха, а после изпадаха в мълчание.
Както вървяха напред, пътят се стесни. От четиридесет метра, той се сви на десет. Дърветата станаха по-ниски и хилави, стърчаха криви и чепати; проредяващата трева разкри нова земя под краката им — нямаше я богатата черна почва на тресавището откъм главния бряг. Тук тя беше пясъчна, безплодна, с кремъчна твърдост. Скърцаше под тежестта им и под копитата на Бланчард и беше едновременно неподатлива и несигурна.
Белият кон внезапно спря. Тръсна глава и се опита да се върне, вместо да продължи напред.
— Какво става, по дяволите! — избухна Брайън и дръпна юздите. — Какъв дявол му е влязъл сега…
— Слушайте! — прекъсна го Джим, който съшо бе спрял.
За миг почти бе склонен да повярва, че си е въобразил това, което току-що бе чул. Но то отново прозвуча и започна да се усилва. Бе право пред тях и се приближаваше. Чуваха се писъци на мраколаците.
Извисиха се силно. Явно се намираха не само пред тях, а навсякъде. Отначало черните хищници просто не бяха надали едновременно воя си, но сега пищяха в пълен хор. Джим усети как звуците им отново проникват до първичните примитивни части на съзнанието му. Погледна към Брайън и видя лицето на рицаря зад отвореното забрало на шлема му. Сякаш кръвта му се бе изцедила, кожата се впиваше в скулите му като на мъртвец, умрял преди десет дни. Писъците се усилваха в кресчендо и Джим усети как се изплъзва способността му да мисли. До него Ара се изсмя с безшумния си смях.
Вълкът изви назад глава, разтвори дългите си челюсти и издаде дълъг вой, който се вряза като бръснач в писъците на мраколаците. Това не бе обикновено виене на вълк от върха на огрят от луната хълм, а вик, който започна тихо, после се усили и изтъни, за да се извиси над всички писъци; след това отново затихна, като се снижи… снижи се и изчезна. Беше ловен вой.
Когато утихна, настъпи тишина. Само Ара се изсмя отново.
— Продължаваме ли? — каза той.
Брайън се раздвижи като човек, изваден от сън и дръпна поводите. Бланчард пристъпи напред. Джим също тръгна и отново потеглиха на път.
Мраколаците не повториха пищенето си. Но докато рицарят, драконът и вълкът се движеха, Джим можеше да чуе плясъка на безброй малки вълнички във водата и шумолене зад обикалящите ги дървета, храсти и тръстики. Тези съпровождащи пътуването им звуци останаха, сякаш ги придружаваше ескорт от малка армия едри плъхове. Направи всичко възможно да не мисли за тях. Инстинктивен ужас го изпълваше при шума от стъпките и движението на телата им, а при мисълта за вида им, изпитваше още по-голям страх.
Но да вижда ставаше все по-трудно.
— Май се стъмва — каза Джим накрая — и пада мъгла.
Бяха изминали може би миля и половина, откакто бяха пресекли линията. А небето наистина притъмняваше, но не с естествения вечерен мрак, а сякаш въздухът се бе сгъстил. Изглежда се спускаше преждевременна нощ. С нейното идване над главите им се струпаха ниски облаци и се образуваха потоци от мъгла, която се движеше над повърхността на водата от двете страни на пътя.
Изведнъж Бланчард отново се запъна. Спряха. Около тях шумът от невидимите движения на мраколаците се усили безумно. Имаше нещо триумфално в тяхната енергичност. Неочаквано отпред, вдясно от пътя, отекна единствен силен плясък, сякаш някакво голямо животно излизаше от водата на сушата. Носът на Ара бързо се повдигна и той изръмжа с дълбок гърлен звук.
— Сега — каза вълкът.
— Сега, какво? Какво иде? — попита Брайън.
— Моето месо — изръмжа Ара. — Отдръпнете се!
Скованите му крака пристъпиха няколко крачки напред и спряха, опашката му висеше ниско, леко извита в дъга, главата му бе приведена, челюстите му — полуотворени. Чакаше. Очите му горяха с червени пламъци.
Сега носът на Джим усети това, което Ара вече бе подушил. Миризмата му се стори странно позната — осъзна че това е същата миризма, която бе чувствал, докато мраколаците ги съпровождаха. Само че бе станала по-силна и много по-противна.