Драконът и Джорджът
- Автор: Диксън Гордън
- Серия: the dragon and the george #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаил Съмналиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Драконът и Джорджът». Краткое содержание книги:
За Джим беше тежко да приеме факта, че е безпомощен да отвърне на тази жестока несправедливост. Непоносимо. До скоро бе живял, без да има причина да се съмнява, че за всяка неправда се търси сметка и накрая доброто побеждава. Сега трябваше да поеме отговорността от възможната саможертва на Ара, знаейки, че това ще е дълг, който никога не би могъл да изплати. И като крачеше бавно в зловещата неестествена тъмнина, която обгръщаше тресавището, за миг Джим забрави къде се намира и какво може да му се случи, защото в него се водеше вътрешна борба — търсеше начин да продължи да живее с този дълг.
Беше трудно да изостави илюзиите, които бе хранил, но нямаше друг избор. Постепенно прие фактите и вярата, върху която отчаяно се крепеше убеждението му, че животът е честен, защото иначе би бил непоносим, отслабна. Усети как още един камък от основите на духовната му сила се откъртва и потъва във водите на забравата.
— Доста се стъмни, нали? — гласът на Брайън го изтръгна от мислите му.
Джим се огледа. Бяха извървели може би миля и половина откакто оставиха Ара и мраколаците зад себе си. Въздухът наистина бе станал по-гъст, а мъглата се затваряше плътно от двете страни на пътя.
— Доста — отвърна Джим, — няма да можем да продължим. Сега почти не виждаха зад брега на водите от двете страни на пътя и не различаваха нищо на повече от десет метра пред себе си. Дробовете им вдишваха студената влага от въздуха и тя сякаш се задържаше и натрупваше там, като ги задушаваше. Ходенето бе станало изключително трудно, волята им отслабваше, потискана от незатихващата депресия. Но това не бе всичко, защото с настъпването на мрака звуците станаха приглушени. Шумът от копитата и от стъпките им върху пясъчната почва, почти не се чуваха, дори звученето на гласовете им бе далечно и слабо.
— Брайън? — извика Джим, като вървеше слепешката в мрака.
— Тук съм, Джеймс… — смътните очертания на бронирания рицар се придвижиха към Джим, двамата се сблъскаха и спряха.
— Не виждам, за да продължа нататък — каза Джим.
— Нито пък аз — отвърна Брайън. — Ще трябва да останем тук, предполагам.
— Да…
Застанаха лице в лице, но вече не можеха да отличават чертите си. Загубиха се в непрогледния мрак, който ставаше все по-черен, докато и последната следа от светлина изчезна и настъпи абсолютна тъмнина. Джим усети как ледени, твърди, железни пръсти сграбчиха лявото му рамо.
— Нека се държим — каза Брайън. — Тогава каквото и да дойде, ще ни сполети едновременно.
— Да — съгласи се Джим.
Стояха мълчаливо и чакаха да дойде неизвестното. Скоро тъмнината ги притисна още повече и след като ги бе изолирала, започна да дълбае в съзнанието им. Нищо материално не се появяваше в нощта, но един по един, като слепи бели плужеци от бездънно гърне, от съзнанието на Джим изпълзяха всички негови вътрешни страхове и слабости, всички неща, от които някога се бе срамувал и се бе мъчил да забрави, всички личинки на злото в душата му…
Отвори уста за да заговори с Брайън, да каже нещо, каквото и да е, което да разруши тази черна магия. Но откри, че отровата й вече му е подействала. Сега нямаше доверие на рицаря — знаеше, че злото обитава в Брайън, защото го бе открил и в себе си. Бавно и незабележимо започна да се отдръпва от неговия допир.
— Виж! — внезапно гласът на Брайън долетя далечен и странен, глас на човек, изминал дълъг път. — Погледни назад, откъдето дойдохме.
Джим се обърна. Не можеше да обясни как разбра вярната посока в нищото, но се обърна и видя малка светеща точка, далечна, толкова далечна, че приличаше на блещукаща звезда, от която го деляха безброй светлинни години.
— Какво е това? — задъха се той.
— Не знам — отвърна изкривеният, изтънен глас на рицаря. — Но идва насам. Погледни, уголемява се.
Бавно, много бавно далечната точка растеше и напредваше. Приличаше на ключалка към дневната светлина, която се увеличава с приближаването към нея. Минутите се изнизваха, сърцето на Джим ги отмерваше секунда по секунда. Накрая светлината се източи нагоре и се удължи, като тесен разрез в плат от тъмнина.
— Какво е това? — извика отново Джим.
— Не знам… — отвърна рицарят.
Но и двамата усетиха, че идва нещо добро. То отново щеше да им даде живот и смелост, беше сила срещу силата на тъмната безпомощност, която заплашваше да ги завладее. Докато светлината се приближаваше, волята им се възвърна. Бланчард се размърда около тях, заудря с копита по твърдия пясък и тихичко изцвили.