Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Ааа… — дори в здрача момчето, толкоз нахакано одеве, се изчерви. — Как па не… Че ми се изсмее и чао. Що пък ти не ѝ го кажеш! По-добре да я издебнеме в градинката… Ама там ша са и другите женски…
— Еее, лъжльо-пъзльо! Ти да не се жениш за нея! Само колко да те видиме дали верно че я мляснеш.
— Абе… нощеска че ѝ влезнем през джама. Она спи до него и всекогаж е отворен.
— И ние как че разберем бре? По червилото?
— Ами… да!
— Ха-ха, тя баш тебе че чека — червосана! Я по-добре ѝ кажи, че че се утепаш, ако не ти пущи целувка! Женските са жалостни. Че си посакаш.
— Щом са толко жалостни, оти сам не си поискаш… направо… таковата…
Избухна смях, който заглуши общото смущение, но и необикновена възбуда. На момчешкото веселие пригласи далечен гръм.
— Я! Светна! Ау! Че вали!
Дружината яхна велосипедите и се напъна, натисна педалите в неподвижния топъл въздух. По ливадите цвърчаха щурци. Отново отекна гръмотевица. Шосето заобикаляше ТКЗС-то. Неколцина малчугани боязливо погледнаха към къщурката на пазача на стопанството — най-вредният човек на света според тях. Поне по време на ваканцията.
Други усещаха само умора или не се притесняваха, че пътят лежи покрай обиталището на пазача. Затова възроптаха към останалите:
— Къде сте се разбърза̀ли бе! Нема да вали тука. Питай Ванко да ти каже кога че ливне дъждо…
— Ти не бери грижа дали че вали. Мисли как да излъжеш кака Марианка, ама тъй че да го видиме!
— Стига с тая Марианка! Че ми се подиграе, че съм мънечок за нея.
— Ам’че тя кой набор е?
— Три-четири години по-голема от нас. Наесен че ходи да учи осми клас у София.
— Яааа…
— Бре, чудо големо. Сите одат у София за осми клас.
— Да, ама она че учи у некво специално училище. Френско.
— И?
— К’во „и“! По-голема е!
— И к’во като е по-голема? И то само три-чет’ри години, пфу! Ти си висок колко нея!
— Бе аре стига! Оди ти си я мляскай и се дави у Таласъмскио вир, па даже от бента рипай…
— Аз ша я целуна — обади се Иван, който досега мълчаливо въртеше педалите и слушаше препирните, задъхани от усилието по стръмното. — Утре вечер, като излезе на момичешката пейка в даскалския двор! — допълни след малко.
Колелетата вече се търкаляха по равно. Предстоеше чудесен скоростотворящ наклон до самото село.
— Оти не днеска?
В здрача проехтя дълъг натрошен гръм. Малчуганите се озърнаха към небето.
— Ша вали — отряза Ванко. — Утре няма да вали.
— Ама… ти верно — пред сите? По устата, като на кино!?
— Ша скиваш.
Велосипедите започнаха да набират инерция — така се изразяваха хлапетата — и дружината с радостни викове се занадпреварва кой първи ще подмине трафопоста и ще влети като на мотоциклет в селото. Там вече блестяха живачните улични лампи и меките цветни квадрати на прозорците. Лаеха кучета. Някъде бучеше камион. Колелетата пореха въздуха, който рошеше косите на малчуганите, шмугваше се във фланелките им и ги издуваше. От възторга на скоростта примираха детските сърца. Крайпътните дървета останаха назад.
— Ейиии! Ма верно, че праска яко дъжд!
Над хем далечната, хем близка София — още в тази си възраст момчетата усещаха, че разстоянията са нещо твърде относително — святкаха мълнии. Паднаха първите едри и редки капки. Асфалтът с тъмни кръпки и полуневидими дупки бягаше назад и съскаше — от гумите на велосипедите и от настъпващия дъжд.
Щом връхлетяха като ято млади хали в селцето, без да губят време, момчетата завъртяха бясно педали. В движение си викаха „чао, до скив!“. Дружината се разпиля по къщите, където ги чакаше вечеря, някой-друг упрек за закъснението и, ако не угаснеше и този път токът, „На всеки километър“ по телевизията. И леглата — пристанища на детските им сънища.
Дъждът не успя да ги застигне. А може би не искаше.
Разбира се, токът угасна тъкмо когато Митко Бомбата поведе магарето през минираното от фашисти поле. Синове и бащи нададоха вой, майки и баби се сопнаха на съпрузите си да не псуват пред децата, дядовци обещаха за лека нощ приказки за американските летящи крепости от войната.
Децата заслушаха, захласнати и заспиващи. Свещи и газени лампи, трусове на гръмотевици и стари снимки правеха разказите далеч по-убедителни от телевизията. А възрастните угрижено надничаха навън, където с картечно-барабанен трак млатеше едра градушка и съсипваше труда на ръцете им по градини и бостани.
Дворовете побеляха от ледените шрапнели.
Навярно ламите отвръщаха на хвърленото оскърбление — да ги сравнят с някакви си тръни!