Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Ала най-грандиозното зрелище се оказаха сравнително рядко появяващите се в Лагера колоси, които мъкнеха товари на гърбовете си. Пред тях и двухоботните безухи „слонове“ изглеждаха като овце спрямо крави. Дичо не съумя да ги назове с нищо познато и условно ги кръсти на веднъж срещаните в книга по палеонтология „мегатерии“. Гигантските животни преминаваха бавно и величествено, местейки три чифта стълбовидни нозе. Шесторка прешленести мустаци вземаше бали сено от топуркаща пред туловищата им каруца и ги пъхаше в мляскаща уста с дебели кафяви бърни. Червено-сиво-глинестата им козина висеше на сплъстени фъндъци, около тях кръжаха облаци от насекоми и ята дребни птички, разнасяше се воня на тор, която заедно с особения им естествен мирис се усещаше надалеч.
Армейските тиловаци оползотворяваха максимално всеки керван. Разглобяваха каруци и многоколки до последния им дървен клин. Повредените части отиваха в ковашките пещи, останалото се разпределяше по другите работилници. Оттам пък дървесните отпадъци се смесваха със суха тор и смола и се вземаха от бивакуващите извън Лагера цивилни за гориво.
Голяма част от животните попадаха в ръцете на касапите. Самото клане ставаше по абсолютно безкръвен начин. Пристигаше магьосник от групата на лечителите и простираше ръце към обреченото добиче или пък го докосваше с жезъла си. Животното моментално се просваше на земята като поразено от мълния. При тези обреди Радослав съвсем реално усещаше, че косата му шава като наелектризирана. Смъртта връхлиташе толкова бързо, че не успяваше да я подуши. И чак тогава идваше ред на ножовете и сатърите…
Волнонаемните готвачи отнасяха месото, а кожите, костите, рогата и копитата попадаха в ръцете на военните занаятчии — всичко влизаше в употреба. Пестеливостта в Армията смайваше Дичо, навикнал на пилеенето на сили и средства, характерно за родната му страна и нейните въоръжени сили.
Един ден неразтоварен още мегатерий измуча неочаквано тъничко, чак смешно, и взе да се гърчи. Обозниците се засуетиха. Гигантът така се мяташе, че потроши грамадния самар, който се намираше на гърба му, оттам се посипаха плетени делви с едро зърно, веднага втъпкано в земята. Керванджиите съвсем се сащисаха и завикаха да дойде колхор, както тук величаеха магьосниците. Ала преди да пристигне нужният специалист, побеснялото животно тежко се свлече, вдигайки прах като каменна лавина, падна настрани и захърка. А след това дебелата му кожа изведнъж се разпука и от агонизиращото туловище с хленч заизлизаха дребни колкото зайци зверчета! Бяха навярно стотина на брой. Един-единствен поглед бе достатъчен, да се припознаят в тях малките на издъхналото животно. Предните им два чифта крайници бяха недоразвити, за сметка на пригодените за скокове задни крака, а мустаците за захващане и късане на растителна храна представляваха същински външни челюсти. И с тези зъби малките незабавно захванаха да ръфат останките на родителя си!
Свидетел на необичайното раждане, Дичо остана да види какво ще стане. А стана скандал между магьосника (поразително звучеше множественото число на тази граморска дума: колобру!) и обозниците. След като им се навика достатъчно и прецени, че виновниците са потънали от срам в земята, той нареди да съберат малките „сукалчета“. Колобърът прегледа всяко едно зверче, отдели онези, които му се видяха болнави, и сетне ги приспа завинаги. Останалите малки бяха връчени на обозниците заедно със запас месо и строга заръка да ги върнат там, откъдето са примамили мегатерия.
Трупът бе предаден на касапите, които опънаха над него парче белонски парашут и се заеха да го кълцат. Случайно Радослав научи, че от ребрата на колосите ставали прекрасни далекобойни лъкове. Останките пък от потрошения самар, изработен от особено лека и здрава порода дърво, ги отнесе въздушна гемия. Ето по такъв начин се решаваше тук проблемът с изхранването, а също притокът и движението на строителни материали, що се касаеше до дървесина. Камъкът се добиваше от фамо-граморите джуджета.
Те бяха ниски, но не и дребни. Широчината на раменете им бе почти същата като на високите до метър и шейсет, метър и седемдесет грамори. Снагите им бяха като бъчви — само мускули, ако не броим тук-там провисналите коремчета, а крайниците — някак пропорционално къси. Джуджетата като че ли се оказаха най-космати от всички раси. Имаха истински бради, а рунтавите вежди понякога закриваха топчестите им личица така, че оставаха да стърчат само чувствителните им дълги носове. В този си вид те напомняха за много сериозни и гневливи таралежи от илюстрирани детски приказки. Характерът им, впрочем, бе тежък.