Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Хайде да ги посечем!
Предложението дойде сред малчуганите сякаш от само себе си. Ванко не се поколеба да подкрепи войнственото намерение — трънаците имаха навик да се скупчват под сливи и джанки покрай реката, вардейки вкусните плодове от набези, а когато хлапетата успяваха да се накатерят по дървото, сетне злите растителни пъдари бодливо наказваха забравилите се (и наяли се!) покусители по къси панталонки.
И към копривите Иван не питаеше нежни чувства, защото често се случваше баба Стана да го подгони със зелен жилещ стрък в едната ръка и с върбов плетен бастун в другата. Ох, как пареха голите колене и гърбът!… Виж, за да те погалят с бастуна, трябваше да си сътворил наистина голяма пакост.
Ала тръните бяха нещо по-лошо. Случваше се да ти пуснат кръв! Това ги сродяваше с другите най-подли и досадни същества на света (след пазача на стопанството) — комарите, а значи и нямаше милост за тях! Грозни и заканителни, зловещите растения сега се превърнаха в обект на отмъщение.
Летви от стари щайги, изхвърлени на бунището, се превърнаха в юнашки саби-дипленици. Хлапашката чета с викове връхлетя трънака, в движение и сред кълба прах скочиха от кончета-велосипеди и…
… настана сеч!
Жилавите стебла отчаяно се защитаваха, протягаха шипести лапи към нападателите си. Сок — кръвта на чудовищата — и късове бодливи листа хвърчаха на всички страни и понякога нанасяха временни загуби в рицарските редици. Но напорът на атаката бе мощен и неукротим — трънаците се огъваха и падаха поразени. В агонията си те хапеха тъпчещите ги крака на малчуганите, с което само ожесточаваха онези юначета, които носеха сандали вместо кецове. Бръмчащият от насекоми въздух се прорязваше от звънки дивашки викове:
— Бий ги!
— Ура!
— Смърт на бодилите!
— Ура!
— Бий змейовете зелени!
Иван се закова на място и отпусна позеленялото си оръжие.
— Защо змейове? — попита той.
Битката моментално утихна. Хлапетата се замислиха, потни и зачервени.
— Защо змейове?
Устоялите тръни се поклащаха от ветреца — благодат в зноя! — а от бойното поле, осеяно с обезобразени вражески останки, лъхна на спарено.
— Ммм… защото са многоглави.
— Защото са лоши!
— Защото са чудовища!
— Пазят имане и съкровища!
— Отвличат момите… онези… царкини!
— Принцеси бе, главчо!
— Голема работа, принцеси ли, царкини ли! Ако откраднат комшийка ти кака Мариана, нема да можем да я гледаме през прозорецо как се съблича.
— Хммм…
— Аз пък веднъж… я видях кога ветъро ѝ дигна полата.
— Бре че чудо невидяно… То на нейното поленце чак вихрушка му не требе. Аз пък мога още тая вечер да прерипам плета, да се вмъкна през прозорецо и да я цуна. По устата!
— Яааа… — смая се първоначално четата и веднага изрази недоверие: — Еееее!…
— Ловиме ли бас?
— ХА! Айде!… Ама как че разбѐреме, че не ни ментиш! Освен да дойдеме с тебе…
— Нека не са змейове — Ванко решително върна дружината на предишната тема. — Това са лами и ако не ги изтепаме, ще удари градушка.
— Ама верно? Че пада градушка?
— Да — уверено кимна Иван.
— Добре тогава. Да ги довършим! Напрееед! Ура! Бой по ламите зелени!
Жаждата за убийства обаче бе намаляла в сърцата на смелите малки юнаци. А и Ванко вяло размахваше сабята.
Кой знае защо не му се трепеха дори и лами. Вярно, може да забие град… Ала и този сериозен довод не го удовлетвори и той миролюбиво предложи:
— Айде да ритаме топка.
— Ау, не! Требе да избием ламите, щом сме почна̀ли.
Той помисли и се съгласи:
— Вие тепайте, аз ще почакам.
— Я па тоя! Жаби немой, гугутки немой, с’а па и трънье!
— Бе, ти не докачай Ванката! Он знаеш ли кого мо’е да бие? Вальо̀то от долната ма’ала!
— Да, ама Перо не го мо’е.
— Кажи му, Ванко!
— Мога, ама не ща… Аре да набереме от горната бара папур за индиански копия, утре да играеме на Гойко Митич.
— Ухааа! Оти утре? Давай сега!
Оцелелите тръни останаха в прахоляка, вдигнат от гумите на хлапашкото ято.
… Докато уморени, във вечерния здрач бутаха по нагорнището на пътя към селото колелетата си — които на хлапашки жаргон важно именуваха ко̀лища, също както наричаха големите камъни скалоци, — някой от тайфата се сети за Марианка.
— Я по-добре да ѝ кажеш, че я обичаш безумно и че скочиш в Таласъмскио вир, ако откаже да я цунеш.