Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Разликата му с по-голяма част от съратниците бе повече от очевидна. Инакво бе телосложението му, а по ръст се приближаваше към най-високите воини в Лагера. Но ако това съумяваше да поприкрие, подпомогнат от обстоятелството, че в неговия отряд поне една трета бяха снажни, то постоянно се случваше да опресни спечелената си съмнителна репутация с поредица неволни гафчета. Добре че поне в строя мястото му бе в задната редица — според буквения ранг. Ала колкото и да стърчеше над останалите, отликите в поведението бяха най-очебийни от всичко.
Радослав не се побираше в рамките дори на най-човекоподобните бойци — самодивските. Точно заради това очакваше спречквания и проблеми в отношенията си с останалите войници. Но подобно нещо не се случи. Не откри никаква разлика между държането им към него и помежду си. Обратно на човешката психика, странността на Радослав не водеше до враждебно поведение. Вярно, езиковата бариера постави известни ограничения, затова Дичо предпочиташе да мълчи и слуша. Отначало го сметнаха за превъзходен „събеседник“, но сетне мълчанието му доскучаваше на околните и другарите му го оставиха на мира.
Но не и другарките.
Според някакво неписано правило, сексуалните контакти в Лагера бяха табу. Затова двойките излизаха зад Периметъра, в катуните. Под забрана бяха и интимните отношения между членове на един и същи отряд. В това имаше една любопитна подробност. Численият превес на граморите в Радославовата дружина изглежда бе наложил някакви техни походни традиции. Войниците се обръщаха помежду си с думи, които бяха пряк аналог на понятията „побратим“ и „посестрима“. Затова любовни партньори се търсеха в други подразделения.
Според Дичо фамо-граморските видове или не бяха големи мераклии, или и за подобен тип взаимоотношения в Армията съществуваха редица ограничения. Включително и това, че някои имаха семейства край гарнизона. Възможно обяснение даваха и известни физиологични сезонни цикли на повишена полова активност — поне за фаморите в Селото той бе убеден, че е така. А и вероятно в съзнанието на кашепските разумни раси самият секс, наравно с песните и танците, бе твърде свързан с мирния живот и състоянието на война допълнително го потискаше. Но явно не изцяло.
Между другото, на женските същества-воини от всички раси в Армията бе направено заклинание против зачеване.
Радослав не избегна сблъсък с прояви на извънредни симпатии. Една грамороподобна девица от плък Лястовица, арава Фухтон, дванайсета дургха, отряд Център му предложи да излязат в нощна отпуска. Квиринът, който се случи в бараката, махна позволително с ръка, без да го пита, като дори посочи на изчервилия се Радослав окачените край командирския сламеник дървени медальони — разрешителните за напускане на гарнизона.
Дичо най-учтиво обясни на момичето с руна на знаменосец, че вече си има приятелка.
— Майка-на децата-ти?
— Ммм… още не.
— Тя тама теб биваците-във?
— Не. Далече е… вкъщи.
— Тя нивга-несърди се! Ще се любим за-здраве!
Радослав изпъшка и поклати отрицателно глава. Граморката първо се учуди, после се засмя и повече не опита.
Лесно отклони още няколко ухажвания — на Кашеп уважаваха думичката „не“, макар хич да не я обичаха. Но имаше и по-упорити „посестрими“. Най-настоятелен интерес прояви едно женско същество от атакуващото подразделение — отряд Глава — на лекопехотната Единайсета дружина от същата с Дичо арава, плък и легион. Девойката-воин бе облечена в дълга медено-червеникава рокля и забулена до очите с шалче от същия плат, но Дичо остана с впечатление, че е самодива. И на нея той съвсем приятелски обясни, че не може да приеме поканата. Тя безмълвно го изслуша, но не си тръгна. Гледаше го право в очите. Сетне изведнъж заяви, че утре пак ще го попита. И наистина — попита, докато почиваха в края на плаца:
— Да? — Откъм аурата ѝ лъхна такъв копнеж, че Дичо настръхна.
— Не! — възкликна. — И… и не казвай, че утре пак ще ме питаш! И утре ще е „не“!
Чувственият и сладък емпатичен поток секна, очите ѝ потъмняха. Без да каже нито дума повече, тя се запъти към буците сурова глина, върху които се тренираха удари с оръжие. Минаващ строй от друга арава му попречи да я види какво ще прави.
Той въздъхна. Остана му смътното усещане, че ѝ е нанесъл жестока обида — не толкова с отказа си, колкото заради сприхавата си, почти страхлива реакция. Бе грубо. А кашепците спазваха ритуалните форми за обяснение, особено когато имаше риск да засегнат събеседника.