Анита Блейк, ловецът на вампири 1 - Престъпни удоволствия
- Автор: Гамильтон Лорел К., Хамилтън Лоръл
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Анита Блейк, ловецът на вампири 1 - Престъпни удоволствия». Краткое содержание книги:
- Безалкохолно - реши тя.
Извадих й кутийка кола от хладилника.
- Искаш ли чаша?
Гостенката ми поклати глава.
Когато излязох от кухнята, Жан-Клод се облягаше на стената и ме зяпаше.
- И на мен не ми трябва чаша - каза тихо.
- Не се дръж мило - срязах го.
- Твърде късно - уточни той.
Ухилих се.
Усмивката май го зарадва. Което ме накара да се намръщя. С Жан-Клод наоколо живота е трудно нещо. Той един вид се зарея към аквариума. Саморазвеждаше се из апартамента ми. Ама, естествено. Но поне щеше да осигури малко уединение за нас с Уанда.
- Да му се не види, той е вампир - възкликна гостенката ми. Явно бе изненадана. Което пък изненада мен. Аз винаги познавам. Мъртвите за мен са мъртви, все едно колко е красив трупът.
- Не знаеше ли? - попитах.
- Не, аз не джиткам по ковчези - отвърна Уанда. Стори ми се напрегната. В очите й се забелязваше нова искрица, докато следеше спокойните движения на Жан-Клод из стаята. Явно се плашеше от него.
- Не джиткаш по ковчези ли? - връчих й безалкохолното.
- Така казват за проститутки, които чукат вампири.
Джиткане по ковчези, колко шантаво.
- Той няма да те пипа.
Уанда извърна към мен кафявите си очи. Погледът й бе много замислен, сякаш се опитваше да прочете какво се върти в ума ми. Дали й казвах истината?
Колко ли е ужасно да ходиш насам-натам с непознати и да не знаеш дали ще те наранят или не? Отчаяние или самоубийствени наклонности?
- Значи с теб ще го правим? - попита Уанда. Погледът й изобщо не се отклони от лицето ми.
Примигнах срещу нея. Отне ми известно време да осъзная какво е имала предвид.
- Не - поклатих глава. - Не, казах, че просто искам да поговорим. Точно това имах предвид!
Мисля, че се изчервих.
Може би в изчервяването бе вината. Тя отвори кутийката и отпи от
нея.
- Искаш да си поговорим как го правя с други хора, докато го правиш с него? - тя врътна глава към обикалящия вампир.
Жан-Клод стоеше пред единствената картина, която имах в стаята. Беше модернистична и подхождаше на декора. Сиво, бяло, черно и съвсем бледорозово. Беше от онези шарении, в които колкото повече се взираш, толкова повече форми различаваш.
- Виж, Уанда, наистина просто ще си говорим. Само това. Никой няма да прави нищо с никого. Ясно?
Тя сви рамене.
- Парите са си твои. Можем да правим каквото искаш.
От това изказване ме заболя корем. Тя наистина го мислеше. Аз й плащах. Щеше да прави каквото си поискам. Всичко, което си поискам? Беше прекалено ужасно. Това, че някое човешко същество може да предложи „всичко“ и да го мисли. Разбира се, тя прокарваше границата до вампирите. Дори курвите си имат стандарти.
Уанда ми се усмихваше. Промяната бе изумителна. Лицето й засия. Незабавно стана сладка. Дори очите й блестяха. Напомни ми за беззвучно смеещата се Сисъли.
Но, да се върнем на темата.
- Чух, че си била любовница на Харолд Гейнър преди време.
Без встъпителни слова, без сладки приказки. Направо за врата.
Усмивката на Уанда избледня. Веселите искрици в очите й угаснаха, заменени от предпазливост.
- Името не ми е познато.
- Охо, познато ти е и още как - казах. Все още стоях права, с което я карах да гледа нагоре към мен под онзи почти болезнен ъгъл.
Тя отпи от питието си и поклати глава без дори да ме погледне.
- Стига, Уанда, знам, че си била любовница на Гейнър. Признай, че го познаваш и да тръгнем оттам!
Тя ме погледна и бързо сведе очи.
- Не. Ще те обработя. Ще оставя вампира да гледа. Ще говоря мръсотии и на двамата. Но не познавам никого на име Гейнър.
Наведох се и се опрях на облегалките на количката. Лицето й бе точно пред мен.
- Не съм репортер. Гейнър дори няма да разбере, че сме говорили, ако не му кажеш.
Тя се ококори. Погледнах, накъдето зяпаше и тя. Шлиферът се бе разтворил при навеждането. Пистолетът ми се показваше и това явно я разстрои. Добре.
- Говори с мен, Уанда! - казах меко. Мило. Най-милият тон често е най-лошата заплаха.
- Кои, по дяволите, сте вие? Не сте ченгета. Не си репортер. Социалните работници не носят оръжие. Коя си ти? - В последния въпрос вече се долавяше страх.
Жан-Клод влезе в стаята. Беше ходил в спалнята ми. Страхотно, направо велико.
- Проблем ли има, ma petite?
Не го поправих в обръщението. Свалих шлифера и го оставих на барплота в кухнята. Уанда се взираше в оръжието точно както си знаех, че ще стане.
Аз може да не съм страховита, но браунингът е.
Жан-Клод пристъпи зад проститутката. Жилестите му ръце докоснаха раменете й. Тя подскочи, сякаш я бяха ударили. Знаех, че не я боли. Може би щеше да е по-добре, ако болеше.