Слуга на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Слуга на Империята». Краткое содержание книги:
— Ударен водач Люджан — намеси се лечителят. — Ако продължиш да го разпитваш, може да не оцелее.
Щом чу името му, Канил потрепери и прошепна:
— О, богове! Това е лъжливият керван!
Само ръката на Люджан, стегнала се на дръжката на меча, издаде стъписването му. Той се наведе над ранения и прошепна в ухото му:
— Защо Началникът на шпионите те е уведомил за тази заблуда?
Канил отвърна също шепнешком:
— Не го знам от Аракаси. Минванаби знаят! Смееха се и се хвалеха, че са узнали за плана на лейди Мара, докато ме изтезаваха.
Смразен от този отговор, Люджан настоя:
— Знаят ли за истинския товар с коприна?
— Да. Пращат триста души да я вземат.
Люджан се изправи. Едва се сдържа да не запокити шлема си на земята и извика:
— Проклети богове!
След това, усетил извърналите се към него любопитни очи, махна на лечителя и войниците да се отдалечат. Вятърът раздуха пламъците на огъня и пръсна искри. Люджан подхвана Канил за тила и доближи лицето му към своето, за да могат да говорят, без никой да ги чуе.
— В името на душата и живота ти — знаеш ли къде?
Канил потрепери. Очите му бяха изцъклени.
— На пътя през планината Киамака, отвъд границата на Тускалора, в място, където фургоните трябва да се изкачат нагоре от падината към западния хребет. Това е всичко, което знам.
Люджан се взря в обезобразеното от враговете лице. Мисълта му заработи с яснота, която го спохождаше в критични мигове, и той запрехвърля в ума си всяка клисура, долчинка и дере, които помнеше из планините, където беше водил някога своята банда сиви воини. Имаше много места, които една войска можеше да използва за засада. Но само едно, удобно за скриване на три пълни отряда, отговаряше на описанието. Като насън Люджан промълви:
— Преди колко време псетата на Минванаби подминаха Сулан-Ку?
— Ден, може би два. Не мога да кажа. Припаднах и не знам колко време съм бил в безсъзнание — час, а може би цял ден.
Затвори очи, твърде изтощен, за да може да каже повече. Целта, която бе поддържала силата му, бе изпълнена с донасянето на съобщението. Люджан положи отпуснатата му глава върху зацапаните с кръв одеяла. Лечителят дотича да се погрижи за ранения.
Люджан довърши пресмятанията си и с едва сдържан гняв извика така, че гласът му можеше да разбуди и мъртвите:
— Вдигай лагера!
На притеснения помощник-командир до себе си нареди:
— Назначи патрул и фургон да откарат този човек до лейди Мара, а след това задели половин отряд, за да откарат фургоните безопасно до складовете в Сулан-Ку на разсъмване.
Офицерът отдаде чест.
— Слушам.
— Останалите тръгваме веднага — отсече Люджан.
Не си направи труд да обяснява. Всяка секунда бе важна. Ако Минванаби нападнеха Кейоке в прохода, имаше само едно място, където Акома да окажат съпротива. Разбойническият каньон бе познат на съгледвачите. Но в разгара на засадата и битката щеше ли някой от тях да намери възможност да спомене за съществуването му? „Проклятието на Туракаму“, помисли Люджан. Коприната можеше вече да е изгубена, а Кейоке в този момент можеше да е труп, зяпнал с невиждащи очи към звездите. Само глупак щеше да може да се надява на спасение, а само още по-голям глупак щеше да рискува още два отряда… но Люджан не можеше да помисли за никаква алтернатива, освен да действа.
Защото Люджан обичаше Мара с отдаденост, по-дълбока от живота: тя го беше върнала към честта от безсмисленото съществуване на сив воин. А Бойният водач, на когото Люджан бе започнал да се възхищава с привързаността, която син изпитва към баща си, беше попаднал в капана на Минванаби. Кейоке беше приел разбитите войници от бандата на Люджан, все едно че бяха родени в зеленото на дома Акома и беше подкрепил повишението му в Първи ударен водач с честна преценка, каквато малцина мъже съхраняваха на стари години. Кейоке беше нещо повече от командващ офицер — беше учител с рядък талант да споделя и да слуша.
Загледан на юг с присвити очи, Люджан викна на бойците си: