Слуга на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Слуга на Империята». Краткое содержание книги:
Слънчевата светлина бързо напусна долината, но се задържа по височините ярка като топнати в позлата пръсти. Прахта, вдигната от войската на Минванаби, усили сумрака долу още повече.
— Всички да вземат толкова коприна, колкото могат да носят — нареди Кейоке. Виало го погледна озадачено и той поясни: — Топовете плат може да се използват да спират стрелите или да се вдигне стена срещу атаката. Хайде, води ни по-бързо до този каньон.
Войниците с топове коприна на рамо тръгнаха между коларите и слугите, които подкарваха с камшици наплашените животни през скалистите зъбери и гъстите храсталаци.
Когато луната изгря, отрядът стигна до тясно дефиле, пресичащо пътеката. Диви лози бяха увили дърветата, сякаш искаха да ги удушат, а от задавената от бурени земя от двете страни стърчаха канари.
— Каньонът е точно пред нас, може би на три хвърлея с лък от ей онази скала — каза Виало и посочи.
Кейоке присви очи в сумрака и видя една надвиснала над пътеката канара. Вдигна ръка и колоната зад него спря.
Птица нададе зов и замлъкна. Нямаше как да се разбере с пера ли е покрита, или с броня. Кейоке докосна двамата най-близки войници по раменете и им посочи да тръгнат напред.
— Застанете на пост ето там. В мига, в който видите, че идват след нас, единият от вас да ме извести.
Двамата оставиха товара си и заеха позицията, без да възразят. Кейоке похвали храбростта им наум и съжали, че няма време да им каже нещо повече. Но думите не можеха да смекчат неизбежното: когато Минванаби настъпеха към позицията им, единият щеше да затича да предупреди, а другият щеше да загине, за да осигури на приятеля си достатъчно преднина, за да стигне. Мара щеше да се гордее с тях, помисли с тъга Бойният водач.
Закатериха се по пътеката. Движеха се в полумрака като хора, подгонени от демони. При една теснина в скалите, където всеки трябваше да пропълзи на четири крака и да му подадат след това товара, а нийдра трябваше да бъдат подкарани насила да скочат долу, Кейоке махна на Виало да се отделят настрана и попита:
— Какъв шанс имаш да се прокраднеш оттук и да стигнеш до господарката ни?
Виало сви рамене в сдържана цуранска скромност.
— Познавам района добре, командире. Но в тъмното и с войниците на Минванаби настъпващи от всички страни? И на сянка ще й трябва благоволението на боговете, за да мине незабелязано.
Жалното мучене на нийдра за миг заглуши мисълта му. Кейоке се огледа и посочи една скална издатина.
— Тогава се качи там горе и се скрий. След като псетата Минванаби подминат, избери подходящия момент и притичай до главния път. Гледай бързо да стигнеш до имението. Кажи на лейди Мара къде скрихме стоките. Когато стане ясно, че Минванаби ще пробият, ще запаля коприната, която носим. Ако имаме късмет, враговете ще помислят, че сме унищожили всичко, за да не им оставим плячка. Но най-важното, кажи на господарката, че сме предадени. И че сигурно в имението има шпионин. Върви.
Виало кимна отривисто и се закатери. Горе на канарата смъкна шлема си, присви се, за да не го видят враговете, които скоро щяха да минат отдолу, и подвикна:
— Дано боговете ви опазят, командире. Пратете много псета Минванаби в залите на Туракаму тази нощ!
Кейоке кимна отсечено и отвърна:
— Дано Чочокан води стъпките ти.
Луната се скри зад ръба на черните скали и нощта стана още по-тъмна. Насекоми зацвърчаха в леса, в който не се чуваше песен на нощни птици, а вятърът зашепна тайни в листата. Мъжете се движеха като призраци през загърнатото в мъгла дефиле, стъпалата им се хлъзгаха да намерят опора върху мокри корени и покрити с мъх канари.
Най-после стигнаха и Кейоке огледа каньона, където щяха да дадат отпор. Мъжете разтовариха коприната и започнаха да вдигат барикада от канари, дънери и пръст. Слуги заклаха животните и струпаха още ритащите трупове в дига, за да осигурят укритие от стрелците. Нощният въздух се насити с миризмата на прясна кръв и още по-тежката воня на животински изпражнения.
Кейоке заповяда да насекат един от труповете и да накладат огън, за да изпекат месото — войниците не можеха да се бият на празни стомаси. Накрая струпаха топовете скъпоценни коприни пред дъното на каньона. Вдигнати пред стръмната скална стена, красивите многоцветни платове щяха да послужат за барикада, зад която да отстъпят в разгара на последния отпор.