Слуга на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Слуга на Империята». Краткое содержание книги:
Накрая, прегракнал от викане, Кейоке коленичи пред малкия вир под водопадчето, което се плискаше от недостъпна цепнатина в ръба на каньона. Развърза шлема си, изми сбръчканото си лице и погледна ръцете си, които го предаваха с треперенето си. Не беше уплашен. Водил беше твърде много битки, за да го е страх от смърт от оръжие. Не, друго беше — старостта и умората, и жалостта за Господарката караха пръстите му да треперят, неподвластни на волята му. Провери меча си, после ножовете в каниите, и когато вдигна очи, видя водоносчето с ведрото и черпака — чакаше ред до ручея. Трепереше, макар да държеше раменете си изправени като мъж.
Горд с най-малкия член на отряда си, Кейоке Каза:
— Имаме достатъчно вода, за да издържим колкото трябва. Дай на войниците да се напият хубаво.
Момчето се усмихна колебливо.
— Да, командире.
И натопи ведрото в малкия вир. Беше готово да умре за Господарката като най-коравия войник.
Кейоке се надигна и огледа лагера — слугите, клекнали около димящите огньове, воините на стража по барикадите. Нямаше никаква отпуснатост. Въздъхна. Знаеше, че не може да направи нищо повече, освен да обиколи и да насърчи мъжете, чийто живот вече се измерваше в часове.
Изяде парче недопечено месо от нийдра, в чиито сокове нямаше никакъв вкус, и каза на готвача, който прибра празната му чиния:
— Ти ще си моят говорител пред слугите. Ако Минванаби пробият и последните ни войници паднат, загребете горящите главни и ги хвърлете в коприната. След това се хвърлете срещу Минванаби, за да ги принудите да ви убият с мечовете си и да ви дарят с доблестна смърт.
Готвачът наведе глава в знак на покорна благодарност.
— Удостояваш ни с висока чест, командире.
Кейоке отвърна с усмивка:
— Вие ще удостоите с чест своята Господарка и своя дом, като изпълните заповедите си. В това трябва да сте като воини.
Старият мъж, чието име Кейоке не можеше да си спомни, заяви:
— Няма да провалим доверието на Господарката Мара, командире.
Кейоке се беше разпоредил по един мъж на всеки трима да се изтегли в дъното на каньона и да се нахрани бързо. Втората група бе привършила с яденето и вече третата заемаше местата си. Ударен водач Дакати се задържа и попита с едва потисната тревога:
— Каква е тактиката, командире?
Кейоке огледа за последен път тясното дефиле, вмирисано вече на леш и обагрено в сиво, черно и примигващо оранжево от пламъците на огньовете. Не можеше да се направи нищо повече, така че той отвърна отсечено:
— Чакаме. После се бием.
С бдителност, усвоена през годините като разбойнически главатар, Първи ударен водач Люджан огледа периметъра. Луната светеше твърде ярко, а низините покрай речния път бяха открити, мястото никак не му харесваше за решителен бой. Но равният терен му даваше предимството, че можеше да види приближаващия се враг, а имаше под своя команда всеки войник, който можеше да бъде заделен от имението на Мара. Щеше да е нужен масиран щурм на поне три отряда воини, за да пробият през подредените в кръг фургони. Минванаби трябваше да хвърлят в боя не по-малко от петстотин души, за да са сигурни в победата. Въпреки това стомахът му се беше свил. Отново прегледа защитата си и не намери нищо нередно. Готвачите почистваха след вечерята. Мрачните му предчувствия не намаляха, а само се усилиха — битката отдавна вече трябваше да е започнала.
Да, Минванаби вече трябваше да са ударили. Утре призори керванът му щеше да стигне до портите на Сулан-Ку. Донесението от шпионина на Аракаси гласеше, че нападението е сигурно. А за опитния във военните дела ум на Люджан най-вероятното място за засада беше един горист завой на пътя, който бяха подминали без произшествия предния следобед. С това оставаше нощна атака, защото бе немислимо Минванаби да се опитат да ги нападнат в града.
Отново огледа пътя. Инстинктите му крещяха, че нещо не е наред. След като нямаше какво да прави, а не можеше да легне да спи, обиколи защитата и както бе направил само преди няколко минути, размени по дума-две с войниците на пост, които вече се изнервяха от многократните му проверки. Тревогата му затрудняваше бдителността им, знаеше го, но не можеше да се спре.
Мина през тесния проход между гърбовете на стражите си и редиците покрити с кожи фургони, заслонили централните огньове, оградите за нийдра и мъжете, които спяха на смени. Фургоните бяха натоварени с чували тиза, а за заблуда под едно уж лошо затегнато покривало се показваха два топа коприна. Платът лъщеше на лунната светлина, гладък като вода и с разкошно качество.