Границата

или на мъглявите, спретнати във франкенщайновските им лаборатории. Това е и

причината пушкалото да е извън кобура и така и ще остане.

- Надявам се да си сложил предпазителя. Може да стане голяма пукотевица при

следващата яма, Дейв.

- Раткоф, та къде спахте снощи? - настоя Дейв.

За негова чест Раткоф се поколеба само няколко секунди.

- Както Джеф каза... в една ферма. Идея си нямам на колко мили оттук е, но

вървяхме много време. Краката ме болят.

- Защо не останахте там?

Раткоф сви рамене в опит да не изглежда притеснен.

- Къщата беше наполовина изгоряла. Опитвахме се да намерим други хора. Дето

не са луди. И... знаеш... само ние тримата... колко време бихме устискали?

„Браво, човече - помисли си Джеферсън. - Слушай и се учи от майстора.“

До него Воуп стоеше неподвижно. Това също беше добре, реши пасторът. Нека

всички си мислят, че идиотът е в шок и не може да говори. Горгоните не разбираха

плавната реч и всичко, което излизаше от устата на Воуп, звучеше сковано като реч

на гимназист, който се опитва да говори на шекспиров английски. Е, беше успял да

се справи с проблема с мигането - поне донякъде. Така че нека просто си държи

устата затворена.

Когато пристигна пластмасовата туба с вода, Джеферсън отпи глътка и се

възползва и от възможността да се огледа. Автобусът беше толкова препълнен, че

пътниците трудно се различаваха, освен застаналите непосредствено зад Маккейн и

жената. Видя русокосо копеленце на може би деветнадесет с увит около главата

окървавен парцал и мътен поглед, но не беше издирваното от тях момче. Спомни си

как звездната кучка му казва: „Ще познаеш момчето, когато го видиш, мой Джефер-

сине“, докато потъваше в наркотичен сън в онази неистинска стая във фалшивото

френско имение. Почуди се дали в този сън към стимулатора на болка във врата му

бяха добавили и някакво сензорно устройство, понеже беше абсолютно сигурен, че

младият господин с раната на главата не е момчето. Не виждаше никого другиго,

подходящ за тази роля, значи то се намираше някъде по-назад. Момчето обаче без

съмнение беше тук - иначе Воуп нямаше да поиска да спре автобуса. О, да, тук беше.

Когато му се отвореше подходяща възможност, Джеферсън щеше да го разпознае.

Надяваше се само горгоните да го телепортират далеч от обсега на узито, преди

Маккейн да успее да свали предпазителя.

- Една глътка и я предаваш нататък - предупреди Дейв.

- Става - Джеферсън връчи тубата на Раткоф, който шумно отпи.

След това настъпи моментът, когато Бърт завинти червената капачка и предложи

водата на Воуп, а горгонът просто си стоеше и я зяпаше, все едно в тубата се плиска

половин галон мъглявска пикня.

- Не искаш ли да пийнеш, Джак? - попита Джеферсън с глас, натежал от

загриженост за събрат и спътник, изгубил здравия си разум. - Ето, нека ти я отворя! -