Границата

се хванат здраво!

Автобусът кривна надясно. Фарът освети огромен тир с ремарке, катастрофирал

през мантинелата на дясната лента, и Хана стисна зъби и продължи да върти волана

докрай, а автобусът остърга задницата на ремаркето с накъсан вой на измъчен метал.

Стреснато изпищяха онези, на които им стигаха сили да го сторят, и шофьорката

подвикна в отговор:

- Тихо бе, плачковци такива!

- Искаш ли да дойдеш отпред? - обърна се към Итън Джеферсън Джерико. „Ето

го момчето“ - осъзна той. Не изглеждаше особено специално... или напротив? -

Хайде, ела! - той вдигна ръка и го помами с пръст, макар че дланта му потрепваше

съвсем леко от притесненото предвкусване на онова, което може да последва.

- Не говори с него - посъветва го Дейв. — Той не те познава и ти не го познаваш.

Така че недей.

- Рекох си, че може да иска да дойде тук, където се диша по-свободно. Там, отзад,

ми се струва много претъпкано.

- Чудесно си диша. Кажи какво искаш, Итън?

„Итън! - каза си Джеферсън. Присви очи, - Хайде, Итън, позволи да те докопам в

ръчичките си.“

Горгонът отново се взираше в момчето. Съществото примигна бързо... едно- две-

три... и отново едно- две- три. Итън усети удар... безплътни ледени пръсти посягаха в

мозъка му и се опитваха да ровят из него, както крадец тършува в чекмеджетата в

търсене на ценни вещи.

„Няма да те пусна там“ - помисли си и веднага в ума му се появи нещо подобно

на метална стена от дебели блокчета и макар все още да усещаше чуждите пръсти да

дращят по тях в търсене на слабо място, горгонът беше неспособен да се пресегне

навътре и да издърпа онова, което му се искаше.

Итън откри, че може да съсредоточи вниманието си върху Дейв, да формулира

мисли и металната стена си остава твърда. Пръстите започваха да човъркат по-

настоятелно и все по-силно, но не можеха да пробият през нея.

Канеше се да каже „Мъжът с черната брада е горгон“, но се сдържа. Вместо това

си представи своята ръка, само дето тя сияеше в сребърно, имаше дълги пръсти и

беше по-тънка от дланта, окачена в края на собствената му китка. Представи си тази

грейнала в сребърно ръка да се пресяга като пружина от мъгла край Дейв и Оливия и

дългите тънки пръсти да проникват в главата на съществото, което носеше черна

брада, а след това да пробиват през сътворения от извънземни череп от неизвестен

материал, и видя...

...ширнало се блато с жълти и кафеникави дървоподобни израстъци, щръкнали

през супата от влажна мъгла. Стеблата им донякъде напомняха на кактуси, само че

покрити с кожа, по която се надигаха и спадаха назъбени шипове, сякаш

растителността дишаше миазмичния въздух. Хищни птици със сива плът и дълги,

пълни със зъби човки се рееха из облаците и връхлитаха върху твари, напомнящи