Половин война
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Разбито море #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Половин война». Краткое содержание книги:
Кол пое дълбоко дъх и го последва. Изпита огромно облекчение, когато не бе поразен от гръм в мига, в който ботушите му докоснаха камъка. Всъщност оказа се земя като всяка друга. Отпред, в дълбоките, сумрачни „долини“ в подножието на гигантските като планини постройки, нищо не помръдваше, освен тук-там някоя разхлабена и увиснала метална плоча или въже, които се поклащаха едва под нестихващите пориви на вятъра.
— Няма мъх — каза той, коленичейки до ръба на камъка над водата. — Нито водорасли или полипи.
— Нищо не вирее по тези земи, освен сънища — отвърна Скифър, бръкна под наметалото си и извади нещо. Беше странно на вид шишенце и когато го отвори и изсипа съдържанието му, в розовата ѝ длан лежаха пет мънички предмета. Приличаха на бобени зърна, с една бяла и една червена половина и когато се надвеси и взря по-отблизо, Кол видя по тях избледнели букви. Елфически букви, безсъмнено, и той понечи да начертае светия знак на гърдите си, когато си спомни, че боговете нямаше да го чуят тук, затова се примири просто с ръка на майчините теглилки на гърдите му под ризата. Не му донесе кой знае каква утеха.
— Всеки трябва да изяде по едно зърно — каза Скифър, килна назад глава, хвърли едно в устата си и преглътна.
Майка Скаер заби поглед в шепата ѝ и лицето ѝ се изкриви от ненавист:
— И какво, ако откажа?
Скифър сви рамене:
— Не знам, никога не проявих чак такава глупост да противореча на изричните инструкции на учителя ми винаги да изяждам по едно зърно преди да тръгна из елфически руини.
— Може да е отрова.
Скифър се доближи до нея:
— Ако исках да те убия, щях просто да ти прережа гърлото и да те изхвърля в прегръдките на майка Море. Имай ми доверие, няколкократно се замислях да го направя. А може би отровата е навсякъде около нас и това е единственият лек срещу нея?
Отец Ярви грабна едно зърно от шепата на Скифър и го глътна.
— Спрете да мрънкате и изяжте по едно зърно — каза той, отправил поглед във вътрешността на сушата. — Избрахме пътя си и сега той се вие пред нас. Рълф, гледай мъжете да са спокойни, докато ни няма.
Възрастният кормчия свърши да привързва въжето на носа на кораба за една канара и глътна своето зърно.
— Като казваш „спокойни“, май искаш прекалено много от мен.
— Тогава просто гледай да са тук. — Скифър тикна шепа с последното зърно в лицето на Кол. — Надявам се да сме се върнали до пет дни.
— Пет дни тук? — Кол застина със зърното пред отворената си уста.
— Ако извадим късмет. Тези руини продължават с мили във вътрешността на сушата и пътищата из тях не са лесни за откриване.
— А ти откъде ги знаеш? — попита майка Скаер.
Скифър килна глава на една страна:
— Откъде човек знае каквото и да било? Като слуша онези, които са го видели или правили преди него. Като следва стъпките им. И после, когато му дойде времето, тръгва по свой път.
Устните на Скаер се извиха презрително:
— Има ли нещо друго в теб, вещице, освен дим и загадки?
— Може би, когато му дойде времето, ще ти покажа друго. Няма от какво да се страхувате. Освен от Смърт, естествено. — Скифър се доближи до майка Скаер и прошепна в ухото ѝ. — Но нима тя не наднича през рамото ти всеки ден и всеки час?
Зърното се запъна леко в гърлото на Кол, но когато успя да го преглътне, то не остави вкус и не го накара да се почувства различно. Очевидно не беше лек за болка, вина и ужасяващо предчувствие за обреченост.
— Ами останалите от екипажа? — прошепна той и извърна поглед към кораба.
Скифър сви рамене:
— Само пет зърна имам. — Тя се обърна и тръгна към руините, последвана от двамата пастори.
Богове, как му се искаше да бе останал с Рин. Мислите за всичко, което обичаше в нея, го обляха като вълна. Осъзна, че по-скоро би посрещнал лице в лице десет армии на Върховния крал до Рин, отколкото да тръгне из зловещата тишина на прокълнатите руини на Строком.
Но, както казваше Бранд, с пожелания от пазара нищо няма да купиш.
Кол нарами вързопа с вещите си и тръгна след останалите.
Рани
Мъжете лежаха по пода. Пъхтяха и стенеха, гърчеха се. Молеха за помощ и шепнешком викаха майките си. Проклинаха през стиснати зъби, кривяха от болка лица, крещяха. И кървяха.
Богове, колко кръв има в човешкото тяло. Скара не можеше да повярва колко много.
В ъгъла стоеше молитвоплетец, редеше монотонно молби към Той-който-шие-раната, махаше с ръка и разпръскваше сладникавия дим от купа с тлееща дървесна кора. Въпреки усилията му, вонята беше задушаваща — пот, пикня и всички останали течности от човешкото тяло. Скара беше поставила ръка на лицето си, запушила носа си, устата, дори очите си.