Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл
- Автор: Bret Peter V.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл». Краткое содержание книги:
Изработен от черепите на загинали генерали и демонски князе, той притежава древна, могъща магия, която държи на разстояние ядроните. Намеренията на заелия престола Ахман Джардир са да завладее целия познат свят, за да изкове от разделените му народи единна армия, която да сложи край на войната с демоните.
Но Арлен Бейлс, Защитения, му се противопоставя, като го предизвиква на дуел, който красиянецът е длъжен да приеме, ако иска да запази честта си. Арлен предпочита да не рискува и се хвърля от скалата заедно с Джардир, като лишава света от неговия спасител и поставя началото на ожесточена борба за престола, заплашваща да унищожи Свободните градове на Теса.
На север Лийша Пейпър и Роджър Ин се опитват да изковат съюз между херцогствата Анжие и Мливари срещу красиянците, преди да е станало твърде късно.
На юг Иневера, първата съпруга на Джардир, трябва да намери начин да попречи на двамата си синове да се убият един друг и да хвърлят народа си в гражданска война, докато се опитват да си спечелят слава, която ще ги възкачи на трона. Под прицел се оказва херцогството Лактън, богато и незащитено, готово за завладяване.
Междувременно ядроните стават все по-силни и в отсъствието на Арлен и Джардир няма достатъчно силен лидер, който да ги спре. Единствено Рена Бейлс може би знае повече за съдбата на изгубените мъже, но тя също е изчезнала...
– Ще дойдат! – настоя Арлен. – Не го ли усещаш? Началото е довечера.
– Откъде си толкова сигурен? – изръмжа Джардир.
– Градът ми каза – отвърна Арлен.
Гневният поглед на Джардир се разколеба.
– Градът? Полудя ли, пар’чине?
Арлен сви рамене.
– Може и да не съм съвсем в ред, но в това съм сигурен. Тук има древна магия, Ахман. Магия, която се крие в сърцето на града още от времето, когато предците ти са живели тук. Разкрий се за нея и тя ще ти заговори.
Джардир изпъна краката си и затвори очи. Арлен видя как магията потече към него, но няколко секунди по-късно красиянецът поклати глава и погледна към него.
– Наистина има сила, както казваш, пар’чине, но Анокх Слънце не ми говори.
Арлен погледна към Рена, която вече бе затворила очи и извличаше магията също като Джардир. Малко по-късно тя отвори очи и сви рамене.
– Там е – настоя той, отхвърляйки яростно напълно реалната възможност наистина да е луд. – Просто трябва да усъвършенствате чуването.
– Какво се случи навън? – попита Рена.
– Направили са кръг около града – отвърна Арлен, – оставяйки гробницата в центъра. Прогарят си път навътре. Скоро ще стигнат до нас. До края на Новолунието тук няма да остане и един камък непокътнат.
– Мисля, че ако прекарам още една подобна нощ, ще си изгубя ума, за две изобщо не може да става и дума – каза Рена, докато се отдалечаваше от вратата. – Излизам да подишам малко чист въздух.
Арлен ѝ препречи пътя.
– Не мисля, че това е добра идея. Демоните не трябва да усещат миризмата ни.
– Значи, какво, трябва да прекараме трите дни, заровени в гробницата? – тросна му се Рена.
– Щом е необходимо – каза Джардир. – Ако трябва, дори ще умрем тук.
Арлен се накани да кимне, но красиянецът продължи:
– Но не съм убеден, че е необходимо. Искам да видя опустошението със собствените си очи, за да съм сигурен, че гласът, който ти говори, не е продукт на лудостта ти. Ако алагаите са решили да изравнят града със земята за едно Новолуние, те няма да душат за миризми.
Той закрачи към изхода достатъчно бавно, за да даде на Арлен възможност да се опита да го спре, но аурата му ясно показваше, че това ще е една много глупава постъпка. Арлен кимна.
Предпазливо отместиха големия защитен камък, който запушваше входа, и се изкачиха на повърхността, където ги очакваше грозна гледка.
Джардир огледа с натежало сърце опустошения Анокх Слънце. Пар’чинът бе обвинил хората му, че са унищожили мястото – и то с право – но това, което бяха направили красиянците, не можеше да се сравни с гнева на ядронските князе.
Мозъците бяха накарали търтеите си да изкопаят заровените камъни и да ги стрият на пясък и стъкло. Както беше казал пар’чинът, районът бе ограден от кръг на разрушение, широк няколко мили. Един дълбок кратер бе запълнен с превърнатите на прах останки от някога процъфтяващия град. Нямаше нито едно парче, което да е по-голямо от малкия юмрук на Шанвах.
С изключение на телата.
По края на кръга демоните бяха подредили саркофазите на най-великите водачи на Анокх Слънце. Джардир повдигна капака на най-близкия и ужасено се извърна настрани, за да повърне.
Саркофагът беше запълнен до ръба с мазна черна мръсотия, която вонеше ужасно. Джардир се насили да преглътне остатъците от последната си храна и притисна нощния си копринен воал към носа и устата си.
Не му помогна особено. Очите му пареха и сълзяха от противните изпарения, но той се насили да пристъпи отново напред и съзря парчета от платното, в което е било увито тялото на праотеца му, да се въргалят в мръсотията. Вътре лежеше оскверненото тяло на Канджин, втори братовчед на Каджи и един от свещените дванайсет.
Рена се приближи до саркофага, но също се извърна настрани.
– Нощ, какво е това?
– Изпражнения на мисловен демон. – Дори пар’чинът беше позеленял. – Най-гадното е, че те ядат само мозъци. Затова е и тоя мазен, хлъзгав вид. Залепват към всичко, до което се докоснат.
– Горят ли? – попита Джардир.
– Аха – отвърна пар’чинът, – но…
– Няма да оставя праотците ми в този вид, пар’чине – каза Джардир.
– Ще ги оставиш – отсече пар’чинът. – Може би си прав и ядроните няма да ни надушат, но със сигурност ще забележат, ако изгорим малката им изложба. Връщаме се обратно. Веднага. Ще ги изчакаме да дойдат право при нас и тогава ще им го върнем.
Джардир искаше да възрази. Всяка жилка в тялото му копнееше да изчисти безчестието от светите си предци. Но пар’чинът беше прав. Единственият начин бе да накара алагаите да платят скъпо за обидата.