Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл
- Автор: Bret Peter V.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл». Краткое содержание книги:
Изработен от черепите на загинали генерали и демонски князе, той притежава древна, могъща магия, която държи на разстояние ядроните. Намеренията на заелия престола Ахман Джардир са да завладее целия познат свят, за да изкове от разделените му народи единна армия, която да сложи край на войната с демоните.
Но Арлен Бейлс, Защитения, му се противопоставя, като го предизвиква на дуел, който красиянецът е длъжен да приеме, ако иска да запази честта си. Арлен предпочита да не рискува и се хвърля от скалата заедно с Джардир, като лишава света от неговия спасител и поставя началото на ожесточена борба за престола, заплашваща да унищожи Свободните градове на Теса.
На север Лийша Пейпър и Роджър Ин се опитват да изковат съюз между херцогствата Анжие и Мливари срещу красиянците, преди да е станало твърде късно.
На юг Иневера, първата съпруга на Джардир, трябва да намери начин да попречи на двамата си синове да се убият един друг и да хвърлят народа си в гражданска война, докато се опитват да си спечелят слава, която ще ги възкачи на трона. Под прицел се оказва херцогството Лактън, богато и незащитено, готово за завладяване.
Междувременно ядроните стават все по-силни и в отсъствието на Арлен и Джардир няма достатъчно силен лидер, който да ги спре. Единствено Рена Бейлс може би знае повече за съдбата на изгубените мъже, но тя също е изчезнала...
Красиянците не си бяха направили труда да запазят своите древни предмети. Сега градът изглеждаше като нива, нападната от рояк скакалци и армия полевки. Навсякъде се виждаха големи купчини пръст, пясък и натрошени камъни, които бяха издържали в продължение на хиляди години. Земята бе осеяна с дупки на местата, където покривите на подземните камери бяха пробити за по-лесен достъп, изложени за пръв път от хилядолетия на природните стихии.
Само големите погребални камери бяха оставени непокътнати. Красиянците бяха отнесли всичко ценно, но дори те не се бяха решили да преместят саркофазите и да смутят покоя на свещените си предци.
– А ти беше готов да ме убиеш за това, че съм взел едно копие – промърмори Арлен.
– Не е твое, че да го вземаш, пар’чине – отвърна Джардир. – Това място принадлежи на моя народ. Красиянци, а не зеленоземци.
Арлен се изплю на земята.
– Като разграбвахте форт Райзън, изобщо не се замислихте за културната принадлежност.
– Това беше завладяване на територия, а не плячкосване – отвърна Джардир.
– И въпреки това сте унищожили вечното жилище на своите предци – рече Арлен. – Нощта да ми е на помощ, логиката ви танцува наоколо като пясъчна вихрушка, не мислиш ли?
– Трябваше да издържам сто хиляди души, а тук нямаше нищо, с което да ги нахраня – каза Джардир. Изглеждаше спокоен, но гласът му издаваше напрежението му. – Трябваше да работим бързо. Не разполагахме с достатъчно време, за да сваляме пластовете от гърба на града с четчици и ръчни инструменти. – Той изгледа с любопитство Арлен. – А ти как успя да го направиш, пар’чине? Тук няма нищо за ядене, а ти едва ли си носил много храна от Оазиса на зората.
Арлен се радваше, че изгряващото утринно слънце скрива аурата му. Въпросът засягаше една от тайните, които все още не желаеше да споделя с Джардир. И вероятно никога нямаше да го направи. През седмиците, прекарани в Анокх Слънце, той се беше хранил с демонско месо – нещо, което красиянците никога нямаше да разберат, въпреки силата, която щеше да им донесе.
– Излизах навън и си трупах запаси – отвърна Арлен.
Което не беше точно лъжа.
Той тръсна глава, за да проясни мислите си. Ако продължаваха да се дърлят, нямаше да спечелят нищо. Сега повече от всякога трябваше да работят заедно. Той погледна към Шанджат и Шанвах и улови хищническите им погледи, вперени в него и Рена, сякаш само чакаха заповедта на Джардир да ги убият, докато слънцето сдържаше силите им.
Но Джардир не даде такава заповед. За добро или за лошо, те бяха съюзници.
– И все пак добре, че сте взели всичко ценно, особено сега, след като демоните разбраха за това място. Признавам, че вината за това е моя. Пуснах ги в главата ми.
– Иневера – рече Джардир. – Може би точно твоята слабост ще ни спаси. За пръв път знаем къде точно ще нанесе своя удар врагът ни. За пръв път имаме някакво предимство. Трябва да се възползваме от него.
– Първото, което трябва да направим, е да намерим място край гробницата, където да завържем конете – каза Арлен. – Ще нарисуваме навсякъде около двореца защити за невидимост. Може да се наложи бързо да се изнесем от тук.
– И после какво? – попита Джардир.
– Ще отидем в гробницата на Каджи и ще си издълбаем таен изход – отвърна пар’чинът. – После ще си намерим място, където да се скрием, и ще чакаме.
– А после? – попита Джардир.
Арлен въздъхна дълбоко.
Ядрото да ме вземе, ако знам.
– Малко по-наляво – каза Рена, поглеждайки по продължение на стрелата, която Шанвах бе насочила към небето. – На такава височина вятърът е силен. Трябва да се съобразяваш с него.
Тя застана зад младата жена и се надигна на пръсти, за да може очите ѝ да се озоват на нивото на очите на Шанвах. Рена никога не се беше смятала за ниска, но дори средните на ръст красиянци бяха високи по стандартите на Потока на Тибит. Петата ѝ едва се повдигна над земята, но дори това ѝ се видя много.
Шанвах прие с кимване поправката и отпусна тетивата. Стрелата описа дъга над дюните и рязко се спусна към пълната с пясък торба, която използваха като мишена. Изстрелът не беше перфектен, но от такова разстояние си беше впечатляващ.
– Откъде научи това? – попита Шанвах, сваляйки лъка. В тона ѝ вече се долавяше уважение, макар че Рена не беше толкова глупава, за да я смята за приятелка. – Сама ми каза, че си станала воин съвсем наскоро, но се справяш твърде добре с това оръжие, за да твърдиш, че пар’чинът е единственият ти учител.