Без свидетели [bg]

Въпреки че за нищо на света не бих го споделил с Морган, аз стигнах до по-различен извод. Рита не се бе обаждала никъде. Неоспоримо доказателство бяха документите, които проучихме толкова внимателно. Докато седяхме в офиса на телефонната компания и пиехме кафе с жена на име Джийн, осъзнах, че не просто съм стигнал до различен извод, но и че започвам да възвръщам разума си. Рита не само не се бе обаждала никъде – тя ни беше лъгала още от началото. Морган направи възможното, за да си съчини правдоподобна история, но безобидната лъжа за телефонния разговор не бе нищо друго освен слабото място в целия разказ, което щеше да излезе наяве в понеделник сутринта, и всичко отиваше по дяволите. Миранда Едингтън не беше убила баща си и независимо колко пари бе пръснал Морган по евтини психиатри, той не можеше да промени този факт. Хуан Менчака го знаеше. Сидни Елзуърт го знаеше. Франк Менендес също. Сигурен съм, че Уолтър Смит и дори Том Галахър го знаеха. А сега го разбрах и аз. Всъщност го осъзнах още на предварителното изслушване, когато видях изражението на Рита Едингтън, докато лежах на пода на съдебната зала и се преструвах на умрял.

– Съжалявам – каза Джийн.

Изпихме кафето и се изправихме, за да си тръгнем. Джийн ни изпрати до вратата. Тя си пое въздух, но се спря.

– Какво? – попита Морган.

– О, нищо.

– Не – отговори Морган. – Щяхте да кажете нещо. Какво има?

– Просто се замислих. През есента назначихме едно момиче на половин работен ден. Мисля, че беше студентка. Понякога заместваше някои колеги. Но тя не е била на смяна въпросната сутрин. В противен случай щеше да бъде отбелязано, а и тя би записала обаждането. Както споменах, не е от значение.

– Как се казва момичето?

Джийн се почеса по врата, сякаш за да извлече спомена за името ѝ от съзнанието си.

– Забравила съм.

– Моля ви, Джийн – настоя Морган. – Опитайте се.

О, стига, Морган. В понеделник сутринта ще се изправим пред Хаузър и цяла армия от телефонни оператори. По-добре е да прекараме времето си в търсене на правни основания, с които да отхвърлим доказателствата им, отколкото да го губим в безсмислени надежди за свидетел фантом.

Джийн отиде до телефона и набра някакъв номер. После се извини на жена на име Ейми за безпокойството в този късен час на нощта.

– Спомняш ли си момичето с луничките, което работеше при нас на половин ден преди време? – Джийн направи кратка пауза. – Да, онова, което искаше да стане архитект. – Отново пауза. – Точно така, Джоана. Името ѝ беше Джоана Барнс.

– Къде можем да я намерим? – попита Морган, преди Джийн да остави слушалката.

– Ще погледна – каза тя и извади друг тефтер. – Всичко, което имаме, е адрес за кореспонденция в Сан Франциско. – Тя го записа на едно листче и го подаде на Морган.

– А телефонен номер?

– Няма, но мога да проверя. – Джийн проведе друг разговор, за да разбере номера на Джоана Барнс. – В телефонния указател на Сан Франциско фигурират две лица с името Дж. Барнс. Но не и Джоана. И в двата случая малките им имена не са изписани.