Без свидетели [bg]

– Заповядайте – покани ме той.

– Е, познавате ли я? – попитах, следвайки го към помещение с блестящ дървен под, персийски килими и множество антични предмети.

Джери ме погледна безизразно.

– Тя ми е сестра.

Чернокожият мъж влезе наперено в стаята. Вече бе обул панталони.

– Това не е ли най-щурата история, която някога си чувал?

– Млъкни – отряза го Джери. – Важно е.

– Трябва да поговоря с нея – заявих.

– Знам. Искате ли нещо за пиене, докато ѝ се обадя?

– Не, благодаря.

Джери вдигна слушалката и набра някакъв номер.

– Джоана? – Той ми подаде телефона и за трети път ми се наложи да обясня набързо защо съм дошъл в Сан Франциско.

– Да, да. Спомням си това обаждане.

– Шегувате се! – Едва не изпуснах телефона.

– Не, помня го. Беше около седем часът…

– Седем без петнайсет – уточних.

– Да. На двайсет и първи октомври. Една жена се обади и извика: „Свържете ме с полицията“ или „Трябва ми полицията“. Докато се опитвах да установя връзка, тя каза някакво име, което звучеше испанско.

– Миранда? – попитах.

– Да, точно така. Миранда. Тя изрече името и извика „Недей!“. После чух силен шум и връзката прекъсна.

– Мога ли да дойда при вас, за да поговорим? Моля ви!

– Не искам да идвате в апартамента ми – отвърна тя.

– Да, разбирам. Нека се срещнем на някое обществено място. Много е важно.

– Има един бар, „Хенри Африкас“ – каза тя. – Намира се на Ван Нес Авеню.

– Знам го. Ще ви чакам там след двайсет минути.

Погледнах към брата на Джоана Барнс.

– Значи го е чула – предположи той.

Чернокожият мъж се върна, облечен с черен кашмирен пуловер, панталони и мокасини в същия цвят.

– Какво става? – попита той, докато си сипваше питие.

– Да – казах. – Чула го е. Не мога да повярвам.

На тръгване чернокожият отново ме заговори.

– Господин адвокат – каза той. – Ще ми позволите ли да ви дам един съвет?

– Разбира се – отговорих.

– Пуловерът ви не става. Изобщо не става.