Без свидетели [bg]

Не беше невъзможно да я открия. Но трябваше да прелетя повече от хиляда и шестстотин километра, за да я помоля да си спомни едно-единствено сутрешно обаждане, проведено в ден, когато дори не е била на работа, и разговор, който не е бил записан, както би трябвало да стане, ако изобщо някога се бе състоял. Предстоеше ми абсурдна мисия, а аз определено не бях в кондиция да я предприема.

Отново се замислих за показанията на Рита. Зачудих се защо Морган не се досети за телефонната компания (вероятно е очаквал, че Рита ще спомене за проведения разговор) и накрая отговорът изникна съвсем ясно в съзнанието ми. Той се страхуваше от истината. Нима проблемът не беше именно в това? Дълбоко в себе си Морган съзнаваше, че Рита лъже от самото начало, точно както той самият бе искал. Тя го бе спечелила (а може би той нея) за съюзник в своята мръсна игра – хвърлянето на вината за убийството върху едно малко момиче, което преживяваше огромна трагедия и беше невинно и безпомощно. Навярно Морган беше твърде честен, за да предприеме такова подло начинание, ако осъзнаваше напълно истината. Точно заради това той не бе проверил верността на показанията ѝ за телефонното обаждане, преди тя да свидетелства пред съда. Може би ставаше дума за типична фройдистка грешка.

Една стюардеса ми предложи закуска, но аз поисках само кафе.

– Тежка нощ? – попита тя.

Изгледах я мълчаливо и тя продължи към другите пътници.

Взех под наем шевролет кабрио на летището в Сан Франциско, а момичето от агенцията ми обясни как да стигна до адреса на Дънкан Стрийт, който ни бе предоставила Джийн.

– Намира се в Даймънд Хайтс – каза тя. – Мисля, че е пряка на Кастро Стрийт.

Познавах града, тъй като бях живял там предишната година, и се отправих нагоре по Маркет Стрийт покрай западналите киносалони и бездомниците, след което завих наляво по Кастро Стрийт и подминах мнозина млади мъже, които се държаха за ръце, и както ми бе описало момичето на летището, накрая се озовах на Дънкан Стрийт. Открих номера на сградата, където вероятно живееше Джоана Барнс. Беше малка и модерна, с изглед към високите небостъргачи в далечината. В десет часа въпросната съботна сутрин почуках на вратата и зачаках. След като почуках още три или четири пъти, отвътре не се чу никакъв звук, дори и шумолене. По тротоара се зададоха две симпатични възрастни жени.

– Знаете ли кой живее тук? – попитах.

– Двама мъже – каза едната.

– Виждали ли сте момиче на около двайсет и осем години тук?

Жените се спогледаха заговорнически и се усмихнаха.