Без свидетели [bg]

– Предполагам, че е трябвало да съобщя на някого за разговора, но бях твърде заета с преместването си. А и всичко се случи толкова бързо.

– Защо не записахте обаждането в книгата? – попитах.

– Коя книга?

Обясних ѝ подробно всичко.

– Не знаех, че съществува – заяви тя.

Разказах ѝ за политиката на компанията, според която операторите са длъжни да задържат обажданията, докато установят връзка с полицията, както и да ги записват след това.

– Знаех, че трябва да изчакаме, докато установим връзка, но не ми беше известно, че има книга, в която се записват разговорите.

– Документите в офиса не показват, че сте били на смяна онази сутрин.

– Знам. Не искахме да го отбележим.

– Защо? – попитах.

Тя отпи глътка от питието.

– Предпочитам да го запазите за себе си. Може ли?

– Не знам.

Тя си поръча още едно.

– Просто ви моля да не казвате на никого, освен ако наистина не се наложи.

– Добре – обещах.

– Замествах една жена, прекарала нощта с човек, с когото не биваше да бъде. Разбирате ли какво имам предвид?

– Предполагам – отвърнах.

– По-добре е да не ви казвам името ѝ. В противен случай тя ще загази много.

– Осъзнавам, че е малко късно за този въпрос – казах, – но има ли някакъв шанс да ме придружите до Финикс утре? Бихте могли да спасите невинна жена от присъда за убийство.

– Е, това определено звучи романтично, нали?

– Истина е – отвърнах. – Всичко е истина. А в онзи щат все още екзекутират хора.

– Откъде да знам, че сте искрен? – попита тя. – А не някой психопат?

– Ще се обадим на разни хора – отговорих. – Съгласен съм да обиколим целия град, за да намерим екземпляр от „Аризона Рипъблик“. Можем да позвъним в която и да е телевизия. За процеса се говори във всички новини. – Бях дори принуден да покажа адвокатската си карта, благодарение на която ме пуснаха в затвора на окръг Марикопа.

– Трябва да уредя някои неща – каза тя, очевидно приемайки единственото доказателство за моята самоличност. Погледнах я. – На работното ми място – добави тя.

– О, разбира се.

– А ако ми откажат? – попита тя.

– Е – отвърнах, – вероятно ще се наложи да отложим делото, докато по някакъв начин не ви издадем призовка от калифорнийски съд.

– Сигурна съм, че ще ме пуснат. Ще дойда.

Преглътнах и си поех дълбоко въздух.

– Мога ли да ви почерпя още едно питие?

– Благодаря, пих достатъчно.

– Сега трябва да направя самолетните резервации.

– Добре – отговори тя.

– Не си отивайте.

– Няма.

Върнах се възможно най-бързо и за мое огромно облекчение тя все още седеше там, разбърквайки със сламка леда в чашата си.

– Най-ранният полет, който успях да намеря, е утре в четири следобед. Резервирах ви билет за връщане за шест и половина в понеделник вечерта. Удобно ли ви е?

– Да.