Без свидетели [bg]

Морган опита своята бира с такава наслада, сякаш беше някое скъпо вино. Той се пошегува с Ан и разказа на колегите ни за процеса и как всичко е дошло на мястото си. Засмя се и разказа на Уолтър Смит какво се е случило по време на избора на съдебни заседатели. После се изправи и отиде до бара, за да поръча още питиета за всички, и за пръв път от пет дни под мишниците му нямаше петна от пот.

– Дъглас – обърна се към мен Уолтър Смит. Наведох се над масата, за да го чуя в шумната обстановка. – Провери ли в телефонната компания за обаждането, което клиентката ви е направила, докато момичето е държало оръжието срещу Травис?

– Не – отвърнах. – Не знаех, че се е опитала да позвъни, преди да го спомене в съда днес.

– А Морган проверил ли е?

– Не знам. Май не е. – Замислих се. – Защо? Телефонната компания би трябвало да пази запис на разговора, нали?

– Нямам представа – каза Уолтър Смит, докато издишваше дима от лулата си. – Но ако бях на ваше място, щях да проуча нещата.

Морган се върна с един сервитьор и още питиета, а аз си помислих, че трябва да му кажа за телефонната компания, но реших, че моментът не е подходящ, когато той надигна поредната кутийка с бира към устните си. Той се засмя и разказа няколко доста мръсни вица. По-късно към нас се присъединиха други колеги от фирмата, а адвокати от чужди кантори минаваха покрай масата ни, за да ни пожелаят успех. Уискито, което държах в ръка, ми се стори чудесно.

Изведнъж Чет Джонсън каза:

– О, забравих нещо. – Той бръкна в джоба си, извади оттам една бележка и ми я подаде. – Тази жена помоли да ѝ се обадиш, Дъг. Иска да те покани на някакво парти.

Някой на масата извика „Охооо!“ и аз погледнах розовата бележка, на която бе изписано името на моя стара позната, чието приятелство бях пренебрегнал толкова, колкото и отношенията си с Хуан Менчака.

Отправих се по задния коридор на клуб „Аризона“ до читалнята, където се отпуснах в едно от тапицираните кресла и избрах номера. Когато тя вдигна в другия край на линията, чух силен шум – звучеше като оживен ресторант.

– Сидни, аз съм – казах. – Дъг.

– Дори не бях сигурна, че си се върнал! – извика тя по познатия стар начин. – Виждам името ти във вестника всеки божи ден! – Преди да успея да отвърна нещо, тя продължи: – И Рита! Господи! Всичко ми се струва толкова нереално! А и не си виждал новата ми къща. Слушай, Дъг, Върнън и аз организираме купон тази вечер по случай нанасянето ни. – На заден план засвири музика и ми се стори, че Сидни Елзуърт (Сидни Елзуърт Кристенсън, откакто се омъжи за сина на заможен предприемач), дъщерята на най-добрата приятелка на майка ми, която възприемах като своя по-голяма сестра, определено си бе пийнала. – Тук има много твои познати. Всички питат за теб. Трябва да дойдеш, Дъг. Вземи някого със себе си, ако искаш.

За миг си помислих за Ан Хейстингс, но отвърнах: