Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— Ти… ти… ти… Долен гущер такъв!

Рефлексите й за пореден път я спасиха, този път от овъгляване. Случиха се няколко неща едновременно: стреснат от неочакваната й поява, змеят скочи на крака и избълва огнена струя в нейната посока; тя загуби равновесие, изпищя и цопна във водата; той се сепна още веднъж, дръпна се рязко, удари палеца на крака си и пльосна до нея, при което изплиска почти цялата вода от импровизираната си вана.

Малко по-късно тя с наслаждение дооглозгваше парче от ужасно вкусната си пилешка кълка (поне се надяваше да е пилешка) и отпиваше от резливото медночервено вино, каквото нямаха дори и в двореца. Изпитваше невероятно облекчение, защото — вместо да я направи на въгленче — той внимателно я бе измъкнал с нокът от водата. После я отнесе в пещерата, напали й огън да се изсуши и дори й предложи вечеря. Най-неочакваното от всичко обаче бе, че съсредоточено и търпеливо изслуша целия й объркан разказ.

— Значи си дошла да ме убиеш, така ли?

— Никого нямам намерение да уби… — изфъфли тя възмутено с пълна уста, но този път той не я остави да довърши:

— Защото, нали забеляза — нямам нищо общо с пресъхването на реката. Нито със замръзването й, впрочем. Признавам, че някога гонех и изпарявах облаци, за да си упражнявам мерника — но отдавна не го правя. Нито съм виновен за сушата, нито съм докарал зимата!

Ръката й застина пред устата и тлъста капка мазнина падна върху многострадалната й нощница.

— Зимата?!

Трябваха й няколко минути и безброй въпроси, но дори след тях й беше трудно да приеме чутото: че за краткото време, което бе прекарала в сиво-бялото царство на студа и леда, зимата бе превзела собствения й свят. Беше се развилняла, преждевременна и люта — зима, каквато дори старците не помнеха. Народът й умираше от студ и глад. Хамбарите бяха празни, дърветата замръзваха и се пукаха, под снежната покривка не спяха семена.