Правилата на лова [bg]

— О! — Адачи не знаеше дали да се чувства поласкан или виновен. Всъщност изпитваше любопитство.

— Мивако Чиба — каза инспектор Фудживара. — Дяволски привлекателна жена на петдесет и няколко години. Стройна фигура, забележително лице, големи очи, много сексапил. Изглежда страхотно — сякаш е с двайсет години по-млада.

— Тя ли е в сандъка? Не че искам да надничам…

— Тя живее в Таканава. Хубава къща, две стаи, застлани с татами, а останалите — със съвременно обзавеждане. Вложени са много пари, не истински големи пари, но достатъчно, за да е комфортно. Нещата изглеждат уредени.

— Има ли господин Чиба? — Адачи беше започнал да разбира.

— Не — каза Фудживара.

— Малки Чиба?

— Не. Нито са отбелязани, нито забелязах такива.

— Аха — каза Адачи. — С какво се занимава тя?

— Има бар в Рипонджи, но го управлява друг човек, Чиба-сан е жена на живота.

— Чия любовница е или е била? — попита Адачи. Голяма част от полицейската работа се вършеше по установен образец.

— Тези дни е без работа — каза Фудживара, — независимо какви са били отношенията им.

— Ходама, старият козел. Бих искал да опитам поне част от удоволствията, които е имал през живота си. По думите на всички, не се е лишавал от секс чак до сваряването му на осемдесет и четири години. Той е чест за нашата раса.

— Ходама — съгласи се Фудживара.

Адачи си спомни колко беше уморен. Приведе се напред.

— Инспектор-сан — учтиво каза той. — Бихте ли били така добър да ми кажете какво има в този проклет сандък?

— Нещо, което бихте оставили само на верен човек, ако бяхте като Ходама. Бележки от преговори, тайни разговори и други подобни.

— Грр! — изграчи Адачи. — Твърде късно е. Твърде уморен съм. За какво, по дяволите, говорите?

— Ленти със записи — бързо отвърна Фудживара. — Също като президента Никсън. Ленти със записи.

— Банзай — извика Адачи. Една мисъл му дойде наум. Доказателствата на магнитна основа лесно можеха да изчезнат. Не бяха от физическо естество като хартията или петната от кръв. Едно бързо махване с мощен магнит и записите се превръщаха в история. — Проверихте ли ги? Има ли нещо записано върху лентите?

— Спокойно, шефе — отвърна Фудживара. — Това наистина е нещо сериозно.

Главният прокурор винаги се обличаше добре, но старомодно. Той предпочита невзрачния сив цвят, мислеше си Адачи: прикритието на сребърната лисица. Така вниманието се насочваше върху лицето му и по-специално върху очите. Всеки ден в продължение на десетилетия тези очи надничаха в душите на хората. Когато прокурорът гледаше втренчено, човек просто си знаеше, че е безсмислено да лъже. Съзнаваше, че не може да се скрие. Веднага разбираше, че прокурорът всъщност няма нужда от тези въпроси. Той не само четеше мислите; той знаеше.