Правилата на лова [bg]

— Романтичният генерал — каза тя с усмивка. — Един друг романтик, когото и двамата познаваме, каза нещо подобно.

Килмара се засмя.

— Аз съм романтик само понякога. Наистина само понякога. В природата ми е да бъда практичен, да виждам света такъв, какъвто е, без да очаквам, че мога да го променя. Хюго напълно отговаря на определението за романтик. Дори още по-лошо — той е романтик и идеалист. Вярва, че нещата могат и ще се оправят, както и в такива идеали като дълг, чест и вярност. Ето това му създава толкова неприятности. Въпреки всичко му завиждам на природата. Може да бъде страшен мръсник, но в най-съкровената си същност е добър човек.

— А вие не сте ли?

Килмара не бързаше да отговори. Мислеше си за Сасада, за наркотиците и загубата на сетивата, за другите ужасни техники и онова, което бяха направили на човека, за да го накарат да говори. Той сега се лигавеше и сумтеше и не можеше да контролира червата си. Беше неизлечимо луд.

— Не — сериозно отговори той. — Моят свят изисква други качества и, изглежда, аз ги притежавам. Добротата обаче не е сред първите в списъка.

Катлийн имаше чувството, че той говори за нещо по-специфично и потръпна. Неговият свят беше ужасен, а той беше прекарал целия си живот в него. Насилието беше извращение на всички стойности на цивилизацията. Как можеше човек да е изложен на такава разрушителна култура и да остане незасегнат? Все пак беше несправедлива. Насилието беше действителност, а относителното спокойствие, на което се радваха повечето хора, зависеше от такива мъже като нейния придружител. Без хора като Мечката и Килмара, припомни си тя, сега щеше да бъде мъртва. Хвана приятелски ръката му.

— Вие сте мил човек — замислено каза тя — и добър приятел на Хюго.

Катлийн не беше виждала Фицдуейн от деня на клането в болницата. С оглед на разследването след инцидента тя бе изпратена в друга болница и изписана след една седмица. Раните й не бяха сериозни и почти бяха заздравели, а трябваше да погребе баща си и да се грижи за майка си. Шокът от преживяното насилие обаче не преминаваше толкова бързо. Може би щяха да й бъдат нужни години.

В действителност й беше трудно да определи ясно чувствата си към Фицдуейн. Той беше причината за тези ужасни събития. Не беше отговорен, но беше пряко свързан с тях. Ако не беше го срещнала, баща й щеше да си бъде жив, а майка й нямаше да е изпаднала в нервна криза.

— Как е той? — попита тя.

Изпитваше силно желание да бъде с него. Чувстваше се объркана. Ето един мъж със син от друга жена, чийто живот беше свързан с такава заплаха, че всеки здравомислещ, ако имаше избор, би го избягвал като чумав.

Но той беше също най-привлекателният и стимулиращ мъж, когото някога беше срещала, и не можеше да стои настрана от него. Страхуваше се да бъде с него заради емоционалната болка, която можеше да последва. Ужасяваше се от скритата физическа заплаха. Споменът за Макгонигъл и Сасада беше много свеж в паметта й. Беше й трудно да се концентрира и имаше проблеми със съня. Понякога без определена причина започваше да трепери от ужас и да се поти.