Правилата на лова [bg]

— Отде мога да знам аз, дявол да го вземе! — отвърна Фицдуейн с чувство за хумор. — Не ме стрелят редовно. Нямам база за сравнение.

Хирургът беше свикнал сестрите и пациентите му да се отнасят към него като към някакво свръхсъщество по време на визитация, но към Фицдуейн изпитваше приятно чувство.

— Ирландия е остров до острова, а ти беше ранен на един още по-малък остров. Смятай се късметлия, защото можеше да бъдеш намазан с йод и да те оставят да се възстановяваш сам. Както и да е, да се върнем към хирургията. Кръвоснабдяването на крака ти е добро, а в областта на раната се вижда новата костна тъкан. Ще ти свалим скелето от крака.

След три дни Фицдуейн се върна в Дънклийв. Сега кракът беше стабилизиран с вътрешна фиксация. Всичките стърчащи метални пластини бяха махнати. На тяхно място беше сложена скоба да поддържа крака му и да му напомня, че трябва да бъде внимателен отначало при ходенето. Сега вече можеше да ходи само с една патерица. Скоро щеше и нея да изхвърли, а след това и скобата.

Фицдуейн се чувстваше все по-добре и ставаше все по-силен.

Катлийн дойде с него. Тя не беше физиотерапевт, но имаше доста опит като медицинска сестра и беше добре инструктирана от колегите си. Освен това пациентът й беше високо мотивиран и вече сам беше научил какво трябва да прави. Щеше да се упражнява всеки ден малко повече от предишния, като започнеше с едночасови тренировки два пъти дневно, после три пъти, докато стигнеше четири пъти на ден.

Той ставаше все по-издръжлив и лекото му накуцване почти изчезна.

Двамата с Катлийн станаха много близки. Хранеха се заедно, говореха до късно през нощта, доверяваха си тайни, ходеха, хванати за ръка, на разходка извън замъка. Въпреки това физическата им връзка не се осъществяваше. Катлийн все още преживяваше нападението на дома си и смъртта на баща си. Фицдуейн все още се възстановяваше и свикваше със загубата на Итън.

Междувременно имаше много работа за вършене. Правеха се промени в замъка и острова на Фицдуейн.

Въплътил в себе си усърдието и тактическия професионализъм на своите деди, Фицдуейн неуморно се подготвяше за ответен удар.

Телефонът иззвъня. Фицдуейн предпазливо вдигна слушалката. Боти обичаше да играе с телефона и го беше изцапал с овесена каша и мед. Но все пак това му напомняше, че си е отново у дома, в Дънклийв.

— Чувам те глухо, сякаш от много далеч — каза Дьо Гевен.

Обаждаше се от Париж. Тъй като той беше основният собственик на частната си банка, донякъде сам си беше господар. Освен това имаше и отличен генерален директор, но все пак смяташе, че трябва от време на време да се мярка лично там.

Фицдуейн държеше слушалката на достатъчно разстояние, за да не се изцапа с малиново сладко, с което, както се оказа, също беше наклепана. Явно Боти е бил доста гладен тази сутрин. Навсякъде се виждаха трохи. Фицдуейн търсеше книжните си салфетки, докато говореше.