Частен сектор
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Частен сектор». Краткое содержание книги:
От мига, в който попада в луксозния офис на голяма юридическа фирма във Вашингтон, Шон Дръмънд надушва нещо гнило. Докато се опитва да разбере какво се случва в една чужда за него среда, в която се сключват сделки за милиарди долари в областта на високите технологии, пътува се с частни самолети до екзотични острови и се обещават невероятни печалби, идва първият шок. На паркинга на Пентагона брутално е убита негова приятелка и колежка, напуснала неотдавна същата фирма. Шон Дръмънд се чувства задължен да помогне на полицията. Само след дни са открити нови жертви, всичките жени. Медиите непрекъснато говорят за сериен убиец с почерк, напомнящ за известен престъпник от близкото минало. Паниката расте с всеки изминал час. Шон с ужас осъзнава, че има някаква връзка между убийствата и най-големия клиент на фирмата, медиен магнат. Единственият човек, на когото Шон Дръмънд може да разчита в собственото си разследване, е прокурор Джанет Мороу, сестра на първата жертва.
Изтънчените намеци също са типично английска черта и аз заключих от думите й, че Хал е абсолютен мръсник. Вече и сам бях стигнал до този извод.
— Трябва ми ключът да се кача горе при него.
— Привика ви, а?
— Чул, че съм страхотно момче, и иска да се запознаем.
Тя се разсмя.
— Бъдете нащрек, майор Дръмънд. Маниерите на Хал не са от най-изисканите.
И тъй, тя ми подаде ключа за стълбището, а кабинетът на Хал не беше чак толкова труден за откриване. Името му бе изписано на вратата със златни букви, също като тези на съдружниците, а самата врата се намираше в свързващия коридор между младшите и старшите съдружници. Като знаех как долу хората с университетски дипломи се скъсват от работа, за да докопат кабинет тук, а останалата администрация е забутана на седмия етаж, неволно си помислих, че положението на Хал във фирмата май надхвърля полагащото му се по служба.
Вратата беше заключена, затова почуках, чух бръмчене и влязох. Попаднах в пуста и тясна приемна с две празни бюра. Пристъпих до следващата врата и отново почуках. Може би ми разиграваха онзи детски номер с кутиите една в друга и сега щях да минавам във все по-малки стаи, докато накрая се окаже, че Хал всъщност е някаква буболечка, работеща в чекмедже.
Но след още едно бръмчене влязох в светая светих, където зад широко бюро седеше някакъв тип, който напълно си заслужаваше името Хал. Както ме предупреди Елизабет, той беше на около трийсет и пет години, нисък и шишкав, с оредяваща тъмна коса, черни свински очички и дебел, властен нос.
Не беше сам. Точно зад него стояха управляващият съдружник Харолд Бронсън и прекият ми шеф Сай. Сай се преструваше на смутен и избягваше да ме гледа в очите. Бронсън пък разиграваше ролята на жизнерадостен веселяк, който в момента не е твърде весел.
Хал се намръщи и заповяда:
— Сядай.
Дотук с любезностите. Останах прав.
— Както искаш — отсече той.
— Винаги правя каквото си искам, приятел.
Няколко думи за кабинета на Хал. Бюрото, папките и етажерките изглеждаха закупени на разпродажба. Нямаше нито килими, нито картини с кораби. Не се виждаше и типичният за един работен кабинет безпорядък, което подсказваше, че или Хал няма кой знае каква работа, или е от ония маниаци на тема ред. Интерес представляваха и мониторите, монтирани върху скоби, закрепени за стената. Единият показваше приемната, където Елизабет усърдно си лакираше ноктите. На другия видях пусто стълбище, навярно същото, което водеше към етажа на съдружниците. А третият наблюдаваше кабината на асансьора.
Покрай другите си способности и задължения Хал очевидно беше копоят на съдружниците. Сигурно държеше в някое чекмедже пистолет и изгаряше от желание да гръмне някого за непозволен достъп или задето е пръднал в асансьора.
Както и да е, аз се усмихнах и му напомних:
— Ти ме повика, Хал. — Погледнах часовника си. — Времето ми се хонорува. Разполагаш с трийсет секунди, после се връщам на работа.
Изглеждаше ясно, че ни предстои гадна схватка за надмощие, и исках да нанеса поне първия удар.
Той леко помръдна вежди, рязко отвори някаква папка и с подчертан интерес се загледа в съдържанието. После заговори направо:
— В пет часа и четирийсет и шест минути в събота вечер ти си въвел тук мис Джанет Мороу. Вярно ли е?
— Пише ли го на бланката за посетители?
— Пише го.
— Тогава защо питаш?
— В пет и петдесет и пет си се включил към служебния сървър. Вярно ли е?
— Това къде го пише?
— Централният сървър води отчет на всяко включване. Аз получавам компютърна разпечатка два пъти дневно. — Той повиши глас. — В пет и петдесет и пет, вярно ли е?
— Сигурен ли си, че не е било в пет и петдесет и седем?
Свинските очички станаха още по-свински.
— На всеки четири секунди сървърът се сверява с часовника в Гринуич. Точен е до три микросекунди. Не допуска грешки.
— Но ти допускаш. Нали, Хал?
Вече почвах да си мисля, че току-що съм се пренесъл в калпав епизод от „Героите на Хоган“, където сержант Шулц казва: „Ахтунг, хер полковник Хоган, дер комендант е бесен, че някой нарисувал пъпки върху портрета на Фюрера.“
И сякаш за да не ме разочарова, Хал продължи:
— В пет и петдесет и осем започват многобройни опити за проникване от твоя терминал в електронната поща на Лайза Мороу. По-точно седем неуспешни опита и накрая един успешен.
— В колко часа е успешният опит?
Той сведе очи към папката.
— В шест часа и четири минути.
— И колко микросекунди?
Лицето му почервеня.
— Публична тайна е, че имаш проблеми с поведението. Не се опитвай да въртиш същите номера и тук. — Той остави папката и ме уведоми. — Проникването във файлове на колега е нарушение на фирмената ни политика. Тази политика бе част от изпита, който ти държа и премина успешно. Би трябвало също да знаеш, че е и федерално престъпление.