Частен сектор
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Частен сектор». Краткое содержание книги:
От мига, в който попада в луксозния офис на голяма юридическа фирма във Вашингтон, Шон Дръмънд надушва нещо гнило. Докато се опитва да разбере какво се случва в една чужда за него среда, в която се сключват сделки за милиарди долари в областта на високите технологии, пътува се с частни самолети до екзотични острови и се обещават невероятни печалби, идва първият шок. На паркинга на Пентагона брутално е убита негова приятелка и колежка, напуснала неотдавна същата фирма. Шон Дръмънд се чувства задължен да помогне на полицията. Само след дни са открити нови жертви, всичките жени. Медиите непрекъснато говорят за сериен убиец с почерк, напомнящ за известен престъпник от близкото минало. Паниката расте с всеки изминал час. Шон с ужас осъзнава, че има някаква връзка между убийствата и най-големия клиент на фирмата, медиен магнат. Единственият човек, на когото Шон Дръмънд може да разчита в собственото си разследване, е прокурор Джанет Мороу, сестра на първата жертва.
Ан тъкмо отваряше уста да обясни, когато изведнъж велосипедът на Майк полетя във въздуха като безформено копие. Носеше се право към нея. Тя се завъртя и вдигна ръце, но десеткилограмовият снаряд с трясък улучи гърдите и лицето й.
Подир него връхлиташе Майк. С един скок прекоси пътеката и се хвърли право към пистолета. Ръката на Ан беше заклещена под велосипеда и той изтръгна оръжието от юмрука й, после жестоко я удари с дръжката по челото.
Новодошлият крещеше:
— Хей, човече, по-кротко! Недей така!
Майк захвърли револвера настрани. Зашеметената Ан стенеше и той се надигна от нея. Тръгна срещу колоездача, говорейки в движение:
— Виж какво, мой човек, нямах друг избор. Мацката щеше да ме застреля.
— Да, но…
— Никакво „но“. — Майк поклати глава. — Тя е луда. Божичко, умирах от страх.
Беше на половин метър от колоездача. Можеше просто да го застреля, но имаше опасност шумът да привлече нови досадни гости. Той плъзна длан по челото си и каза:
— Ти видя как беше, нали? Не можех да рискувам.
Изведнъж юмрукът му излетя напред и улучи колоездача в носа. Бликна кървав фонтан и младежът отхвръкна зад велосипеда си. Майк спокойно се приближи и без усилие го вдигна от земята. Смъкна каската от главата му и я захвърли. Младежът тежеше над седемдесет килограма, но Майк беше ужасяващо силен. Сграбчи крещящата жертва под мишница и с всичка сила се втурна срещу един голям дъб край пътеката. Главата на колоездача се вряза в кората като таран и се разцепи като презряла диня. Тялото му омекна напълно и Майк го пусна до дървото. Наведе се и провери пулса — човекът определено беше мъртъв.
Когато се върна, Ан тъкмо се опитваше да махне колелото от себе си. От дълбока рана върху челото й и още една на рамото течеше кръв. Тя го погледна и понечи да изпищи, но той се хвърли напред, запуши устата й с едната ръка, а с другата я вдигна във въздуха.
После прошепна в ухото й:
— Хей, Ан, започнахме малко зле. Вече никакви лъжи помежду ни. Сега ще боли, наистина ще боли.
Очите й изхвръкнаха от разбираем ужас, когато, без да я пуска, той сграбчи захвърлените велосипеди и ги помъкна към храсталака.
24
Понеделник сутрин — точно седем часът. Циганското лято си бе отишло, а аз седях зад бюрото си във фирмата и включвах компютъра. Счетоводителите бяха направили всички числа на пух и прах, сега пишеха окончателния вариант на доклада и аз трябваше да убия няколко часа.
Затова реших да използвам случая и да огледам по-подробно файловете на Лайза. Не споделях подозренията на Джанет, но евентуалната кражба на компютъра и куфарчето не беше за пренебрегване. Имах избор — или това, или да прекарам утрото в компанията на счетоводителите. Предпочетох първото.
Появиха се двете правоъгълничета. Натраках името на Лайза, после ГВП и изникна онова досадно съобщение: „Невярна парола“. Чудна работа.
Както се чудех, телефонът ми иззвъня. Вдигнах слушалката, казах „Дръмънд“ и отсреща някой грубо заповяда:
— Изключете компютъра и елате при мен. Веднага.
— Кой…
— Хал Мериуедър. Девети етаж. Три минути, иначе пращам човек от охраната да ви доведе.
И той затвори. Много мразя да ми затварят.
Тръгнах по коридора към Елизабет, която плахо примига, когато се приближих. Но мисля, че започваше да очаква с нетърпение нашите срещи. Както се казва, в страната на слепите и едноокият е цар.
Усмихнах се.
— Добро утро, Елизабет. Днес изглеждаш зашеметяващо.
Тя се изкиска.
— Ама че сте палавник, майор Дръмънд. Да сте обрали някоя банка напоследък?
— Отказах се. Прекалено много охрана и камери.
— А ново хоби намерихте ли си?
— Все още не. Но обмислям дали да не се заема с превишени сметки и корпоративни сливания. Момчетата от горните етажи се кълнат, че там били големите пари.
Тя се разсмя.
Приведох се над бюрото и попитах:
— Хал Мериуедър?
— Хал значи? — Тя опипа нещо върху бюрото си. — Не сте успели и с него да се спречкате, нали?
— Кой е той?
— Нашият административен директор. На ваше място не бих се закачала с него.
— Защо?
— Има много голяма власт, наистина. Мой пряк началник. Отговаря за охраната, администрацията и персонала.
Тия англичани имат навика да разговарят със странни накъсани изречения, сякаш само идиотите се нуждаят от напълно изразена мисъл. Е, аз съм идиот.
Почуках с пръст по бюрото.
— О, чакайте да видя. Млад е, малко над трийсетте, струва ми се. Много способен и компетентен, но бих казала, че има труден характер.