Битката за Фондацията
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Foundation #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Битката за Фондацията». Краткое содержание книги:
— Добре ли се забавляваш, Уонда? — попита.
— Да — каза момичето, — обаче не влизай в тази стая.
— Защо, Уонда? Това е моята стая. Това е кабинетът, в който работя.
— Тук сънувах лошия сън.
— Знам, но нали приключихме с тоя случай? — поколеба се, сетне поведе малката към едно от креслата край стената. Седна и я сложи в скута си. — Уонда — промълви, — сигурна ли си, че е било сън?
— Мисля, че бе сън.
— Наистина ли беше заспала?
— Мисля, че да.
Изглежда, не й бе приятно да говори за това и Селдън реши да я пусне да си ходи. Нямаше смисъл да я разпитва повече.
— Дали е било сън, или не, ала е имало двама мъже и те са си говорели за синдром на лимонада, нали?
Уонда кимна неохотно.
— Уверена ли си, че ставаше дума за лимонада? — рече Селдън.
Уонда пак кимна.
— Дали не са казали нещо друго, а ти да си помислила, че са казали лимонада?
— Казаха лимоната.
Трябваше да се задоволи с този отговор.
— Добре, Уонда. Бягай сега да се забавляваш. Забрави съня.
— Да, деди — щом неприятният въпрос отпадна, тя моментално се разведри и хукна да се присъедини към другите.
Селдън тръгна да търси Манела. Доста време му отне да я намери, защото на всяка крачка го спираха, поздравяваха и заговаряха.
Накрая я зърна в далечината. Мърморейки: „Извинете… Извинете… Трябва да видя един… Извинете…“, той с мъка си проби път до нея.
— Манела — рече и я дръпна към себе си, като механично се усмихваше на всички страни.
— Да, Хари — каза тя. — Нещо не е наред ли?
— Сънят на Уонда.
— Само не ми разправяй, че тя още говори за него.
— Да, ама продължава да се безпокои. Слушай, нали тук има лимонада?
— Разбира се, децата я обожават. Пуснах две дузини различни микогенски вкусови зрънца в много малки чаши с различна форма и дечурлигата ги пробват една след друга да видят коя е най-вкусната. И възрастните я пият. Аз също. Защо не я опиташ, Хари? Чудесна е.
— Мисля си, че ако туй не е било сън и ако момичето наистина е чуло двама мъже да говорят за лимонаден синдром… — Селдън млъкна, сякаш се засрами да продължи.
— Да не смяташ, че някой е отровил лимонадата? — удиви се Манела. — Това е смешно. Досега всички деца наоколо щяха да се превиват или да са умрели.
— Знам — промърмори той, — знам.
Запъти се нанякъде и почти не забеляза Дорс, когато мина покрай нея. Тя го хвана за лакътя.
— Каква е тая гримаса? — попита. — Изглеждаш угрижен.
— Спомних си за Уондиния лимонаден синдром.
— И аз, но засега нищо не ми е хрумнало.
— Не мога да престана да мисля за възможността от отравяне.
— Престани. Уверявам те, че всеки къс храна и всяка капка на нашето парти са молекулярно проверени. Зная, че ще решиш, че пак съм изпаднала в моята типична параноя, обаче задачата ми е да те пазя и именно това правя.
— И всичко е…
— Няма отрова. Гарантирам.
Селдън се усмихна:
— Е, добре. Успокоих се. Всъщност не си мислех…
— Да се надяваме — сухо отсече Дорс. — Това, което ме безпокои далеч повече от този мит за отровата, е, че подир няколко дни се каниш да видиш онова чудовище Тенар.
— Не го наричай чудовище, Дорс. Внимавай. Заобиколени сме от уши и езици.
Тя веднага понижи глас:
— Сигурно си прав. Само се огледай. Всичките усмихнати, а кой знае кой от нашите „приятели“ ще докладва на главния и на шайката му, когато нощта мине. Ех, хора! Като си помислиш, че след тези хиляди векове все още съществува такова долно предателство. Толкова ненужно ми се вижда. Ала знам каква вреда може да нанесе. Ето защо трябва да дойда с теб, Хари.
— Не е възможно, Дорс. Само ще ми усложниш задачата. Ще ида сам и няма да имам никакви неприятности.
— Но ти въобще нямаш представа как да се оправиш с генерала.
Селдън помрачня:
— А ти имаш ли? Говориш също като Илар. И той е убеден, че аз съм един безпомощен стар глупак. И той иска да дойде с мен — или, по-скоро, да иде вместо мен. Чудя се колко ли души на Трантор желаят да заемат моето място — добави Хари с явен сарказъм. — Дузини? Милиони?
12
От десет години Галактическата империя беше без Император, обаче тази липса изобщо не се отразяваше на начина, по който се управляваха императорските имоти. Хилядолетните традиции обезсмисляха отсъствието на монарха.
Това, разбира се, означаваше, че нямаше облечена в императорска мантия фигура, която да властва над различните церемонии. Нямаше го гласа на Императора да дава заповеди; не се изказваха императорски желания; не се чувстваше нито императорското задоволство, нито императорското раздразнение; удоволствията на Негово величество не сгряваха никой от дворците; неразположенията му не ги помрачаваха. Покоите на Клеон I в Малкия дворец бяха празни — императорското семейство не съществуваше.