Битката за Фондацията
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Foundation #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Битката за Фондацията». Краткое содержание книги:
След тези думи се възцари дълбока тишина. Най-после Рейч промълви:
— Струва ми се много демонстративно. Не съвпада с образа, който светът си е изградил за татко.
Но Дорс рече:
— Не ме интересува образът на Хари. Интересува ме неговата безопасност. Според мен, щом не можем да влезем при генерала или в императорския парк, струпването ни толкова близо до Тенар, колкото е възможно, би ни свършило добра работа. Благодаря ви, доктор Илар, за твърде полезното предложение.
— Не искам да го правите — възпротиви се Селдън.
— Аз обаче искам — каза Дорс — и щом не мога да ти осигуря по-непосредствена лична защита, ще настоявам.
Манела, която дотогава слушаше; без да коментира, се намеси:
— Посещението в „Краят на купола“ може да излезе голямо забавление.
— Не си мислех за забавления — уточни Дорс, — но приемам, че си ме подкрепила.
Така и стана. На следния ден двайсетина души от висшия ешелон на Психоисторическия проект се настаниха в „Краят на купола“ в стаи, които гледаха към откритите земи на императорския парк.
На другата вечер Хари Селдън бе арестуван от въоръжени стражари на генерала и отведен на срещата.
Почти в същия час изчезна Дорс Венабили, ала нейното отсъствие дълго време не беше забелязано. Когато го забелязаха, никой не знаеше какво й се е случило и веселото празнично настроение бързо се превърна в мрачно предчувствие.
14
Дорс Венабили бе живяла десет години в комплекса на Императорския дворец. Като жена на Първия министър тя имаше достъп до този комплекс и можеше свободно да излиза от купола под открито небе, а за пропуск й служеха пръстовите отпечатъци.
В бъркотията след убийството на Клеон не й отнеха привилегията и сега, когато за пръв път от оня ужасен ден поиска да прекрачи в земите на Двореца, Дорс можеше да го направи.
Всякога бе знаела, че ще го стори толкова лесно само веднъж, защото щом я разкриеха, щяха да анулират пропуска й — но точно днес беше моментът да рискува.
Излезе ли на открито, небето рязко притъмня и тя усети, че температурата определено се понижи. Светът под купола винаги бе държан малко по-светъл през нощния период, отколкото е естествената нощ, и малко по-тъмен през дневния период. И, разбира се, климатът тук винаги беше по-умерен, отколкото навън.
Повечето транторианци не съзнаваха това, тъй като прекарваха целия си живот под този похлупак. За Дорс то бе очаквано, ала всъщност нямаше значение.
Тя пое по централното шосе, към което секцията при хотела „Краят на купола“ се отваряше. Естествено то бе ярко осветено, така че небето в случая не играеше никаква роля.
Дорс знаеше, че няма да измине и стотина метра по пътя, без да бъде спряна, още повече в сегашните параноични дни на хунтата. Непознатото й присъствие незабавно щеше да бъде открито.
Не остана разочарована. Един малък автомобил се впусна към нея и стражарят извика през прозореца:
— Какво правите тук? Къде отивате?
Дорс Венабили игнорира въпросите му и продължи да върви.
Мъжът викна: „Стой!“ Сетне скочи на спирачките и излезе от колата — точно това, което Дорс искаше да стори.
В ръката си стражарят отпуснато държеше бластер, без да заплашва, че ще го използва, а само демонстрирайки неговото наличие. Той рече:
— Вашият справочен номер?
Дорс отвърна:
— Искам колата ти.
— Какво! — служителят изглеждаше побеснял. — Вашият справочен номер! Незабавно! — и сега бластерът се вдигна нагоре.
Дорс спокойно реагира:
— Справочният ми номер не ти трябва — и тръгна към стражаря.
Той направи крачка назад.
— Ако не спрете и не ми дадете вашия справочен номер, ще ви застрелям.
— Не! Пусни бластера!
Стражарят присви устни. Пръстът му започна да се приближава към контакта, но преди да го достигне, той беше загубен.
По-късно така и не успя да опише точно инцидента. Всичко, което можеше да каже, бе: „Откъде да знам, че това е Жената-тигър? (Щеше да дойде време, когато ще се гордее с този сблъсък.) Тя се движеше тъй бързо, че не видях нито какво направи, нито какво се случи. В един момент се канех да я застрелям — бях сигурен, че е някаква луда, — а в следващия бях напълно победен.“