Вендета: Отмъщението на Лъки

Целия ден беше заета със снимките. Рекламната агенция беше вдигнала всички под пара и те тичаха френетично наоколо.

Когато видя крайните резултати, Бриджит беше шокирана. Люк Казуей беше гений, който я беше направил да изглежда изключително привлекателна.

Нона беше казала:

— Не се тревожи, всичко е само от осветлението. Нека не забравяме как изглеждаш рано сутрин!

Но и двете знаеха — както и Мишел и Люк, — че тя беше на път да стане звезда.

Нона имаше късмета да намери луксозен мезонет с изглед към Сентръл парк. Той принадлежеше на един приятел на майка й, който отиваше да живее за една година в Европа. Тримата се нанесоха незабавно.

В едно отношение Бриджит съжаляваше, че се сбогува с Анна — беше свикнала да е сигурна, че наоколо винаги има някой. Но добре разбираше, че е дошло времето да бъде самата себе си и да спре да се терзае заради миналото.

Бриджит Станислопулос беше мъртва. Бриджит Браун се беше захванала с нещо съвсем различно.

Тя се обади на Лъки, за да й каже, че се е преместила.

— Да, дотогава, докато не започнеш да живееш сама — беше казала Лъки. — И внимавай — по-лесно е да имаш неприятности, отколкото да се измъкнеш от тях.

— Приятно ли ти е? — попита Мишел, промъквайки се зад нея.

— О, да — отвърна тя, поласкана, че той й обръща толкова много внимание. — Страхотно парти.

— Ти си страхотна млада дама — промърмори той. — Изключителна.

— Наистина ли, Мишел? — каза тя и го погледна, а по пламтящото й младо лице се четеше очакване.

Той се наведе и прошепна в ухото й с дъх, ухаещ на чесън:

— Аурора каза „да“ на твоята корица. Иска я незабавно. Утре ще отидеш да се срещнеш с Антонио, фотографа, и той ще те снима вдругиден. Подробностите ще съобщя на Нона.

— Толкова си умен! — възкликна тя.

По лицето му заигра усмивка.

— Не е необходимо да ме ласкаеш, ma cherie.

На нея й харесваше той да говори на родния си език — беше толкова секси.

— Ти и Робъртсън наистина ли живеете заедно? — попита тя дръзко.

Избледнелите му сини очи я загледаха изучаващо.

— Защо питаш?

Тя се надяваше той да не си помисли, че е била прекалено настоятелна.

— Просто… се чудех — отвърна колебливо.

— Понякога живеем заедно… Понякога — не — отговори той двусмислено. — Ние… се разбираме.

Тя забеляза, че Робъртсън все още я наблюдава. Може би нейната идея за взаимно разбиране беше по-различна от тази на Мишел.

— Е, скъпо мое момиче, доволна ли си от начина, по който се развиват нещата? — попита той, докосвайки ръката й.

— Много.

— А радваш ли се, че влязох в живота ти?

— При това — съвсем навреме — усмихна се тя.

— Знаеш ли, Бриджит — каза той замислено. — Ти не приличаш на онези хубави малки американски момиченца от Средния запад. Ти изглеждаш почти като европейка.