Звездите светят над нас
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дафина Китанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездите светят над нас». Краткое содержание книги:
— Мислиш ли, че тук ще ти бъде удобно, любими?
Филип се засмя.
— Тесничко е, но ще се оправя.
В средата на хола бе поставено хубаво, ново пиано „Бехщайн“. Филип се приближи и прокара пръсти по клавишите.
— Прекрасно е! — възкликна той.
Лара се приближи.
— Това е сватбеният ти подарък.
— Наистина ли? — той бе трогнат.
Седна предпианото и засвири.
— Наредих да го акордират специално за теб — Лара поглъщаше каскадата от звуци, която изпълни стаята. — Харесва ли ти?
— Страхотно! Благодаря ти, Лара.
— Можеш да свириш, колкото ти душа иска.
Филип стана от столчето.
— Трябва да се обадя на Елърби. Той сигурно се опитва да се свърже с мен.
— Има телефон в библиотеката, скъпи.
Лара отиде в кабинета си и включи автоматичния телефонен секретар. Имаше половин дузина съобщения от Пол Мартин. „Лара, къде си? Липсваш ми, скъпа…“… „Лара, предполагам, че си извън страната, иначе щеше да ми се обадиш“… „Безпокоя се за теб, Лара. Обади ми се.“… После тонът му бе променен: „Току-що научих за женитбата ти. Истина ли е? Нека да поговорим.“ Филип влезе в стаята.
— Кой е този тайнствен мъж? — попита той.
Лара се обърна.
— Един… стар приятел.
Филип се приближи до нея и я прегърна.
— Трябва ли да ревнувам от него?
Лара тихо отвърна:
— Не трябва да ревнуваш от никого на тоя свят. Ти си единственият мъж, когото някога съм обичала.
И това е истината.
Филип я притисна:
— Ти си единствената жена, която съм обичал.
По-късно следобед, докато Филип свиреше, Лара се обади от кабинета си на Пол Мартин. Той вдигна веднага слушалката.
— Върна ли се? — гласът му звучеше напрегнато.
— Да — този разговор я плашеше.
— Няма да скрия, че новината ми дойде като шок, Лара.
— Съжалявам, Пол… аз… всичко стана внезапно.
— Сигурно.
— Да — тя се опитваше да разбере настроението му.
— Мислех, че между нас съществуваше нещо много хубаво, нещо изключително.
— Така беше Пол, но…
— Нека да поговорим.
— Ами, аз…
— Утре на обед. При Витело. В един часа — това беше заповед.
Лара се колебаеше. Глупаво бе да го настройва допълнително срещу себе си.
— Добре, Пол. Ще дойда.
Линията прекъсна. Лара се разтревожи. Много ли й беше ядосан Пол и щеше ли да предприеме нещо?
XXIV
На другата сутрин, когато Лара пристигна в „Камерън сентър“, всички служители чакаха, за да я поздравят.
— Чудесна новина!
— За всички нас изненадата беше голяма!
— Сигурна съм, че ще бъдете много щастливи…
И все в тоя дух.
Хауард Келър я чакаше в кабинета й. Той силно я прегърна.
— За една дама, която не обича класическата музика, ти положително успя!
Лара се засмя.
— Нали?
— Ще трябва да свикна да те наричам мисис Адлър.
Усмивката й угасна.
— Мисля, че по делови причини ще бъде по-добре, ако продължа да се наричам Камерън. Какво ще кажеш?
— Както желаеш. Много се радвам, че се върна. Тук работата се трупа.
Лара се настани на стола срещу Хауард.
— Добре, казвай какво става.
— Ами хотелът в Уест Сайд се оказа губещо предприятие. Имаме клиент от Тексас, който проявява интерес, но вчера отидох да видя хотела. В ужасно състояние е. Нуждае се от основен ремонт, а това ще излезе пет-шест милиона долара.
— Клиентът видя ли го?
— Още не. Обещах, че ще му го покажа утре.
— Покажи му го другата седмица. Прати бояджии и се постарайте да изглежда безукорно чист. А по време на посещението на клиента събери тълпа от хора във фоайето.
Той се ухили:
— Добре. Франк Роуз е тук с новите проекти. Чака в моя кабинет.
— Ще ги прегледам.
— Застрахователната компания от Мидланд все още се колебае относно подписването на споразумението.
Лара си записа.
— Ще разговарям с тях по въпроса. Друго?
— Гоутам Банк се опъва относно заема — от седемдесет и пет милиона долара за новия ни проект. Смятат, че си поела прекалено много ангажименти.
— Те каква лихва искаха?
— Седемнадесет процента.
— Уреди ми среща с тях. Ще им предложа двадесет процента.
Той я погледна смаян:
— Двадесет процента? Боже мой, Лара! Никой не предлага двадесет процента!
— Предпочитам да съм жива при двадесет процента, отколкото мъртва при седемнадесет. Прави каквото ти казвам, Хауард.
— Добре.
Сутринта отлетя много бързо. В дванадесет и половина Лара каза:
— На обяд имам среща с Пол Мартин.
Хауард изглеждаше разтревожен.
— Внимавай да не те изяде теб за обяд.
— Какво искаш да кажеш?