Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
— Колин не е искал да…
— Моля те, Мери. — Властният поглед на съпруга й накара Мери Девлин да млъкне. Той продължи: — Бихме желали да получим уверения, че срещу доброволното сътрудничество на Колин с полицията той… — явно се чувстваше не в свои води и за миг като че не намираше думи, но бързо се овладя, — … ще може да се надява на отстъпки.
— Споразуменията са работа на районната прокуратура — каза Грифин. — Почти винаги са склонни да обсъдят нещата. Колин, как си нарани крака?
— Ами, даже не знам точно. Някакъв тип зад мен…
Очите на младежа бяха хлътнали, бледото му лице подсказваше, че доскоро е имал брада, но се е обръснал. Може би през последния половин час.
— Колин, изчакай за момент… Не мисля, че трябва да казваме каквото и да било, без да получим някакви гаранции — заяви бащата.
Грифин кимна, търсеше начин да протака, преди да обещае.
— Ако Колин е присъствал при линчуването, показанията му ще бъдат особено важни. Сигурен съм, че в прокуратурата ще оценят това и по-късно ще натежи на везните.
Господин Девлин поумува малко.
— Не се опитваме да бягаме от отговорността, която би се паднала на Колин, но не искам моя син… Разбирам, че дори присъствието му там, участието в това е непростимо…
— Татко, аз не…
— Колин!
Момчето си затвори устата.
— … и съм сигурен, че бяхме твърде немарливи. Оставихме го да живее при нас, давахме му пари, вместо да настояваме да си намери работа, но майка му… е, вече край. Момчето трябва да порасне най-после, да си носи и последствията от постъпките си. Но той ни се закле, че не е докосвал онзи човек и аз му вярвам безусловно. Той дори не е бил наблизо.
Адвокатът най-сетне се намеси.
— Брен, според мен, засега стига. Вие какво ще кажете, инспекторе?
— Ще се наложи първо да поговоря с някои хора, но смятам, че ще бъдат… отзивчиви.
— А каква трябва да бъде следващата ни стъпка? — попита господин Девлин.
Грифин стана и изпъна якето си по корема.
— Не искам да ме разбирате погрешно — обърна се и към Коен, — нито пък вие, но като си помисля, бихте могли да си потърсите адвокат по криминални дела, който с това си изкарва хляба. Току-виж се окаже, че има полза.
Джейми О’Тул, останал без работа след пожара, унищожил кръчмата, беше кисел и ядосан. Бе кореняк в града, завърши гимназията „Свети Игнатий“, изкара и една година в щатския университет на Сан Франциско, когато тогавашното му гадже Рода забременя и той се ожени за нея, само за да си погуби цели пет години от живота.
И си остана без диплома за висше образование, а иначе щеше да избута някак, сечеше му пипето. Но просто не изтегли печелившата карта. Бе принуден да си търси работа, каквато и да е, при това в началото на оня спад в икономиката, а каквото и да измисляха вестниците, в Калифорния тогава хич не беше добре.
Затова застана зад бара — прилични бакшиши, повечето пари му капеха чисти, вместо да ги дава на данъчното или още по-лошо — на Рода. Приятелчетата все му повтаряха: „Гледай да няма нищо черно на бяло, иначе бившата ще те хване за врата да увеличиш издръжката“. И той ги послуша. Няма спор, Рода щеше да му направи и тая мръсотия. Както и не искаше да се омъжи пак, живуркаше си ей така с някакъв плужек в „Ричмънд“, иначе съдът щеше да й прекрати издръжката. Все му се струваше, че ще трябва безкрай да дава пари за детето, да си опразва джобовете — още едно нещо, което не му даваше да надигне глава от калта.
Вече раздаваха някакви спешни помощи, отпуснати от правителството, той прочете указанията и се сети, че отговаря на изискванията. Държавата все раздаваше пари на някой, а той все не се уреждаше. Този път нямаше да изпусне келепира.
Сега чакаше в дългата опашка на студа, пред разпределителния пункт на Маркет Стрийт. Беше пълно с отрепки. Джейми О’Тул мразеше целия свят, защото трябваше да търпи боклуците наоколо, а и задникът му вече вкочанясваше от студ.
И гледай ти — някакъв смътно познат тип спира до него и той си припомня, че това е цивилното ченге Лание.
— Как си, Джейми?
— Премръзнах, човече. Кучешко време.
Лание беше с дебело яке и панталон, с високи тежки обувки. Май му беше добре, защото се ухили.
— Наминахме да те потърсим и твоята старица ни каза къде си.
— Е, поне веднъж да не се обърка. А кои сте „вие“?
— Партньорът ми търси къде да паркира, ей там зад ъгъла е с колата. Ще дойде след минутка.
— Мога да почакам. Има да си вися тука цял ден. Сега какво искате от мен?
Лание почти се притисна в О’Тул, избутваше го настрани от опашката.
— Ами, същото като преди. Да си поприказваме.