Господарката на Рим

Внезапно в главата на Ариус изплува образът на Домициан, който преобръща урната с един замах на ръката си, с уста, отворена в безмълвен вик, а после пада на колене, за да събере мазната бяла пепел с обезумели ръце. Ариус примигна, за да прогони тази картина.

– Готови ли сме?

– О, да, съвсем. Ами аз по-добре да потеглям… – Лекарят спря за момент и се изчерви. – Жена ми… Тя ти е голяма почитателка. Дали ще е възможно

– Говорете с моя ланист.

Галий взимаше огромни суми пари за малки дървени медальони, от едната страна на които имаше портрет, а от другата – кичур коса. Не от неговата коса; тази на бръснаря, на някой роб или дори на Херкулес, защипана и боядисана в червеникави нюанси.

– Всеки, който е склонен да даде пари за спомен за теб, скъпо момче, заслужава да бъде оскубан!

Поне веднъж Ариус беше напълно съгласен с него.

– Толкова ще е доволна! – ентусиазира се лекарят. – Тя така се вълнува всеки път, когато ме извикат да те закърпя. Със седмици говори все за тебе. Ами остави ръката си да си почива! Искаме те във форма за следващите игри, когато императорът излезе от мрачното си настроение.

Ариус се извърна, след като лекарят излезе от стаята. Сви пръстите си. Не, те съвсем не бяха като някога – вече не можеха да се разпънат напълно. Но той все още можеше да стегне юмрук около меча, а това беше от значение. Можеше да грабне меча още утре, ако се наложи. Не му беше нужна почивка, за да спечели.

"Не ми трябва нищо, за да спечеля, ти, мръсен кучи син! " И той не говореше на лекаря.

Императорът пак допълзя в главата му. Хладният поглед върху лицето му при последния двубой, когато беше заповядал да завържат лявата ръка на Ариус зад гърба.

Предизвикателство.

Нямаше ли още нещо в погледа на Домициан тези дни? Нещо друго, освен предизвикателство? Нещо като… страх?

– Страх ли? – беше му се присмял Херкулес, когато той се осмели да сподели мислите си с него. – Защо императорът на цял Рим би се страхувал от теб?

Ариус сви рамене.

– Ами защото се страхува от мен.

– Да бе, да! Има милиони поданици, които може да разиграва, а ще отделя цялата си енергия, за да тормози именно теб! Започнал си да ставаш суетен на стари години, Варварино Ариус прие, че джуджето е право. Съмняваше се, че Домициан се събужда посред нощ от кошмари за него, както той се будеше от своите за Домициан. Сънуваше червендалестото загадъчно лице на Домициан и невидимите му предизвикателства.

Но дали си въобразяваше онзи поглед върху императорското лице всеки път, когато се надигнеше от пясъка до трупа на поредния си противник и вдигнеше очи към императорската ложа?

"Защо все още си жив? " – представяше си той как казва Домициан.

"Защото ти искаш да умра", отвръщаше той.

"Кой си ти?"

– Никой – каза Ариус на висок глас. – Никой, Господарю и Бог наш.