Господарката на Рим
- Автор: Куинн Кейт, Куин Кейт
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА
- ISBN: 9789542807728
- Переводчик: Ана Лулчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Господарката на Рим». Краткое содержание книги:
И се озъби.
Ти се издигаш, дете! – Ларций нахълта сияещ в атриума, където седях и упражнявах нова песен на лирата си. – Императорският ковчежник се свърза с мен. Ти ще пееш на императорския прием за самия император, когато пристигне в Брундизиум следващата седмица! Няма да си единствената, разбира се. Ще има петима жонгльори с огън от Крит, един оратор от Тива и, разбира се, Клеопатра.
– Едва ли някой ще ме забележи, щом там е Клеопатра Тя беше малка златна танцьорка, сензацията на Брундизиум, която взимаше скъпо за танците си и дори още по-скъпо за по-интимни услуги.
– Ти ще минеш незабелязано някъде между рибата и сирената – съгласи се Ларций. – И все пак всеки със слух ще разбере, че слуша истинска музика. Какво ще изпееш, дете? Мисля, че "Очите на Китира" е малко сантиментална за императора, какво ще кажеш за "Панаира на богините"?
– Твърде интелектуална – усмихнах се аз. – Той е войн, вероятно харесва весели, жизнерадостни мелодии.
– Тогава нещо заедно с хора. Гостите ще ти пригласят, ако се напият достатъчно. Да пееш пред войници е прахосване на таланта ти, дете.
Оставих Ларций да избере цялата музика, а когато настъпи очакваната нощ и той вече беше сменил репертоара два пъти, Пенелопа най-сетне го изгони и ме остави сама да се подготвя. В чест на случая аз оставих настрана традиционната си сива туника и избрах една от черна индийска коприна със златни бродерии по ръбовете. Златни ленти, вплетени в накъдрената ми коса, златни гривни над и под лактите, черен въглен, дискретно подчертаващ очите ми. Бойните ми доспехи, които ме превръщаха от Теа в хладна, сериозна, интелектуална изпълнителка и творец, каквато беше Атина. Понякога поглеждах в огледалото и изобщо не виждах себе си. Там по-рано стоеше тъмнокожо момиче, влюбено в гладиатор, но то отдавна беше изчезнало.
– Мамо!
Кутийките с руж и шишенцата с парфюми се разтресоха застрашително заедно с масичката, когато Викс нахлу през вратата. Той профуча покрай момчетата от хора, свирачите на лютия и останалите от хората на Ларций, които се подготвяха за вечерните си представления.
– Мамо, мога ли да отида на боевете с кучета? Последния път една хрътка разкъса гръкляна на един дог и навсякъде имаше кръв и черва, и...
– В никакъв случай няма да ходиш на боевете с кучета!
– Ама...
– Не спори!
Викс се тръшна точно до тоалетката ми и една бутилка с розова вода падна и се пръсна.
– Ще видиш ли императора? – попита той.
– Да, и ще ти разкажа всичко, когато се прибера.
Викс сви рамене. Гладиаторите, а не императорите, пленяваха въображението му.
– До късно ли ще стоиш? – попита той с надежда.
– Не твърде късно… – Разроших косата му. – По-добре да си в леглото, преди да се върна, или ще те пердаша, докато започнеш да пищиш.
– Защо си толкова лоша с мен? – оплака се той. – Мен ме бият повече от който и да е друг!
– Другите деца не са и на половина палави, колкото теб, Версенжеторикс.
– Само чакай да порасна. Тогава няма да ме биеш. Ще бъда голям и страшен гладиатор и ще трябва да се държиш мило към мен!
Той заподскача около тоалетката, размахвайки въображаем меч, и аз почувствах парене в очите. Всичко, от което се нуждаеше, беше дървен меч за упражнения и прашна арена, две сиви очи и някой да го посреща с усмивка… Протегнах ръка и придърпах Викс към себе си. Миришеше на морска сол, което значеше, че пак се е измъквал тайно, за да ходи да плува на пристанището и да се излага на риска да се зарази с половината болести на Италия.
Той се изви и се измъкна, с което развали прическата ми.
– Престани да ме целуваш!
– Само ако си добър!
– Ще бъда добър, ще бъда добър!
– Да, повярвахме ти – измърмори една от робините.
Специално наета за целта носилка ме отнесе до двореца в Брундизиум, където вчера беше пристигнал императорът. Никога не бях пяла на това място и сега надзъртах с любопитство. Но както обикновено става с легендите, и тази се оказа преувеличена. Скръбта на Домициан не подхождаше на лукса: мозайките бяха занемарени, статуите прашни, а половината стаи не бяха осветени и аз подтичвах зад императорския иконом, препъвайки се в собствените си крака в мрака. Заведоха ме до едно празно преддверие, отделено от залата със завеси, и ме оставиха да чакам. Жонгльорите с огън представяха номерата си, премятаха горящи главни от ръка в ръка, а после щеше да бъде сервирано основното ястие.
– Теа – обърна се към мен Клеопатра, малката танцьорка. Златни къдрици танцуваха на раменете ѝ, а пищното ѝ тяло беше загърнато в оскъдни розови воали и обсипано с пайети. – Можеш ли да ми дадеш назаем обеците си? Една от моите току-що се счупи, а не мога да се появя пред императора с голи уши.