Проклятието на черната луна
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1302-9
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Проклятието на черната луна». Краткое содержание книги:
Баронс идваше всяка вечер да ме учи на Гласа. И всяка вечер, неспособна да намеря гръбнака си, си тръгвах с нови рани.
После търсехме Шинсар Дъб.
Или по-скоро той търсеше Шинсар Дъб, а аз продължавах да правя какво ли не, за да я избегна, както онази вечер, когато Джейни се обади да ми даде информация. Бях повела Баронс в противоположна посока и се надявах да останем достатъчно далеч, за да не се издам с леките признаци на близостта ù – като да падна в някоя локва, да стисна глава или да ми избие пяна на устата.
В даден момент всеки ден В’лане се появяваше, за да ме разпитва за плодовете на труда ми. Погрижих се да няма плодове. Той започна да ми носи подаръци. Един ден ми донесе шоколад, от който нямаше да надебелея, независимо колко ям. Друг ден ми донесе тъмни ароматни цветя от света на Фае, които щяха да цъфтят вечно. След като си тръгна, изхвърлих и двете. Шоколадът трябва да те прави дебел, а цветята трябва да умират. Това са неща, на които можеш да разчиташ. Трябваха ми неща, на които да разчитам.
Когато не бях заета да отскачам като йо-йо между двамата, се грижех за книжарницата, досаждах на Кат и Дани за информация и продължавах да пробивам пътя си през купчина книги за Фае, след като вече не можех да изстискам нищо полезно от интернет търсачките. Имаше толкова много ролеви игри и фенфикшън[11] онлайн, че беше невъзможно да отделя факти от измислици.
Не стигах до никъде. Като кола, която върти гуми в калта. Бях наясно, че дори да се измъкна, не знам къде да отида.
Напрежението и колебанието в живота ми станаха нетърпими. Бях заядлива, сопвах се на всички, включително на баща ми, когато се обади, за да каже, че мама най-после изглежда се оправя. Бяха намалили валиума и увеличили антидепресантите. Беше сготвила неделна закуска – сиренки (как ми липсваха само!), свински пържоли и яйца. Дори беше направила пресен хляб с мая. Обмислих тази закуска, след като затворих. Опитах се да я поставя някъде в живота си, докато дъвчех енергийно блокче.
Домът ми беше на милион километра.
А Хелоуин беше след десет дни.
Скоро Шийте зрящите щяха да правят своя ритуал в манастира. Баронс и МакКелтърови щяха да правят техния в Шотландия. Още не бях решила къде ще бъда аз. Баронс ме беше помолил да го придружа, без съмнение, за да душа за ОС в имението на МакКелтърови, докато сме там. Обмислях да вляза в манастира. Исках да бъда някъде, да върша моята част, каквато и да е тя, дори само да пазя Баронс и МакКелтърови да не се избият един друг. Крисчън се беше обадил предишния ден, за да ми каже, че нещата се придвижват напред, но дори да оцелееха след ритуала, можеше да не оцелеят след сблъсъка си един с друг.
В навечерието на Вси Светии, стените или щяха да останат, или да се сринат.
Странно, но започнах да чакам с нетърпение Хелоуин, защото поне чакането ми щеше да свърши. Беше като преддверието на ада. Щях да знам с какво си имам работа. Щях да знам точно колко добри или колко лоши са нещата. Щях да знам дали ще бъда облекчена (една година щеше да ми осигури достатъчно време, за да реша какво да правя), или да бъда ужасена. И в двата случая щях да имам нещо конкретно.
Нямах нищо конкретно за това в какво е замесена Книгата (звяр!). Не знаех как да я взема или какво да правя с нея.
Нямах нищо конкретно за това в какво са замесени Баронс или В’лане. Не се доверявах на никой от тях.
За да станат нещата по-лоши, всеки път, щом погледнех през прозореца или пристъпех навън, трябваше да се боря с тежкия биологичен императив да убивам чудовища. Или да ги ям.
Момчетата-носорози бяха навсякъде. Изглеждаха абсурдно в униформите си на градски служители – с трупчести ръце и крака, изскачащи копчета и опънати шевове. Усещах непрестанно леко гадене от присъствието им. Не бях склонна да намаля отново „звука“, затова започнах да взимам фамотидин със сутрешното кафе. Дори опитах да мина на безкофеиново, за да успокоя нервите си. Това беше монументална грешка. Имах нужда от кофеина. Изкарах един ден.
Нещо трябваше да се направи. Бях нервна, потисната и емоционално объркана.
Не мога да ви кажа колко пъти през тези безкрайни тревожни дни решавах да се доверя на Баронс.
После го отхвърлях в полза на В’лане.
Изграждах случая си усърдно с дълги списъци плюсове и минуси, спретнато подредени в дневника ми в три колони. Изчислявах техните „добри“ деяния, „лоши“ деяния и тези от „неопределен характер“. Последната колона досега беше най-дълга.
Един ден дори се бях убедила да хвърля кърпата, да дам на Роуина Копието и да се присъединя към Шийте зрящите. Блазнеше ме не само това, че има безопасност в големия брой, а и възможността да прехвърля смазващата отговорност за вземане на решения на Великата повелителка. Ако светът впоследствие се сгромолясаше в ада, поне аз щях да се отърва. Това беше Мак, която познавах. Никога не съм искала да командвам. Исках за мен да се грижат. Как се озовах в тази каша и как стана така, че аз бях тази, която трябваше да се грижи за всички останали?