Споделен живот

Профучаваме с вой на сирени по улиците на Апър Дарби към старческия дом „Слънчевите порти“ — преддверие, където обитателите чакат реда си да се срещнат със свети Петър. Ред сваля носилката от линейката, а аз нося чантата с инструменти за първа помощ. Една сестра ни посреща на входната врата.

— Паднала е и за известно време загуби съзнание. И умственото й състояние се промени.

Завеждат ни в една от стаите. Вътре възрастна жена лежи на пода, дребничка, с фини кости като на птичка. От темето й се стича кръв. Ако се съди по миризмата, загубила е контрол над червата си.

— Здравей, скъпа — казвам и се навеждам към нея. Посягам към ръката й. Кожата й е тънка като креп. — Можеш ли да стиснеш пръстите ми? — А към сестрата добавям: — Как се казва?

— Елди Бригс. На осемдесет и седем е.

— Елди, ще ти помогнем — успокоявам я и продължавам да се опитвам да стигна до съзнанието й. — Тилната й област е пострадала. Ще ми трябва твърдата носилка.

Ред хуква към линейката да я донесе, а аз измервам кръвното налягане и пулса на Елди. И двете са извън нормата.

— Болят ли те гърдите?

Жената простенва, но поклаща глава и потръпва.

— Ще трябва да ти сложим яка, скъпа, нали така? Май си си ударила доста главата.

Ред се връща с носилката. Вдигам глава и отново поглеждам към сестрата.

— Знаем ли дали промяната в усещанията й е в резултат на падането, или сама го е причинила?

Тя поклаща глава.

— Никой не е видял как се е случило.

— Разбира се — измърморвам под нос. — Трябва ми одеяло.

Ръката, която ми го подава, е малка и трепереща. До момента съвсем съм забравил, че Ана е с нас.

— Благодаря, скъпа — казвам и отделям време да й се усмихна. — Искаш ли да ми помогнеш? Може ли да застанеш до краката на госпожа Бригс?

Тя кимва с побеляло лице и прикляква долу. Ред подравнява носилката.

— Сега ще те завъртим, Елди… на три…

Броим, обръщаме я, привързваме я. От движението от раната на скалпа й отново шурва кръв.

Качваме я в линейката. Ред се отправя към болницата, а аз се движа из малкото претъпкано пространство отзад, закачам кислородните торби, приготвям останалите неща.

— Ана, ще ми подадеш ли системата? — казвам и започвам да режа дрехите на Елди. — Още ли сте с нас, госпожо Бригс? Сега е ред на малка игличка — продължавам. Намествам ръката й и се опитвам да намеря вена, но те приличат на съвсем слаб отпечатък от молив. Синьо-сиви сенки. На челото ми избива пот. — Не мога да го направя с двайсета. Ана, можеш ли да намериш двайсет и втора?

Не ми помага това, че пациентката стене и плаче. Линейката се люшка напред-назад, взема завои, набива спирачки, а аз се опитвам да вкарам по-малката игла във вената.

— По дяволите! — промърморвам и я захвърлям на пода.

Правя бърз сърдечен масаж, вземам радиото и се обаждам в болницата, за да им съобщя, че идваме.