![Следотърсачът [Pathfinder - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/9/7/2/sledotrsacht-pathfinder-bg-download.jpg)
Следотърсачът [Pathfinder - bg]
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Следотърсачът [Pathfinder - bg]». Краткое содержание книги:
— Спасявали сме си взаимно кожите към двайсетина пъти. Ще ми направи услуга не защото ми е задължен.
— Ти как разбра, че той идва?
— Не знаех, че ще е Рубал. Знаех, че скоро ще мине някой достатъчно добър познат, на когото имам достатъчно доверие, че няма да ни обере и да хвърли труповете ни да плават по течението. Аз живея и работя на реката, Умбо. Лодките и кормчиите по нея не са безброй и след време опознаваш доста от тях.
Пътуването нагоре по реката мина без произшествия. Спираха тук-там, Самуна се представяше на други ханджии. Винаги се разбираха и разговаряха весело, защото между тях нямаше конкуренция. Смрачеше ли се, лодкарите отсядаха в най-близкия хан, не биха продължили в тъмното нагоре по реката, за да спрат на някое любимо място. Затова, ако леглата в хановете не гъмжаха от дървеници и храната не бе толкова гранясала, че лодкарите да ги заобикалят отдалече, пари можеха да изкарат всички, но колкото по-нагоре се качваха по реката, толкова повече занаятът западаше.
Самуна от време на време помагаше, като тикаше с пръта и гребеше. Мускулите му не бяха свикнали с работата, но беше силен и се учеше бързо. Умбо обаче беше твърде малък и когато предложи помощта си, и двамата мъже му се присмяха.
— А и ти си имаш друга работа. Дето се върши наум — измърмори му Самуна.
И така Умбо прекарваше часове наред в сянката на платното, когато вятърът ги тласкаше срещу течението, или под покривало, когато нямаше вятър. Лесно беше да ускори възприятията на екипажа така, че да стане по-бдителен и да има много време да се справи с пречките или възможните сблъсъци по реката. Никой от лодкарите и не подозираше, че Умбо им помага по някакъв начин, освен самия Самун, който примижа и го изгледа сърдито няколкото пъти, когато го направи. Сега, когато се опитваше да проучи какво точно прави — нещо, което не бе вършил, откакто Човека скитник спря с уроците — той осъзна някои полезни неща. Първо, ускорението продължаваше няколко минути след като Умбо спре да го налага върху другия. Второ, по действие то доста приличаше на бързия прилив на енергия, когато си в опасност — само че не караше сърцето ти да тупка, а ти да се задъхваш, нямаше го и самия ужас, който обикновено предизвиква подобно съсредоточаване и ускорено възприятие. Дарбата на Умбо за другите бе нещо като паника, но без страха. И затова, за да предизвика това въздействие върху самия себе си, известно време той се опитваше да се плаши, за да се ускори. Не се получаваше. Защото, първо, той не вярваше, и второ, това просто никак не беше същото и страхът не помагаше с нищо.
Ако имаше огледало, би могъл да се оглежда в него, за да се омагьоса сам, но колкото повече си мислеше за това, толкова по-нелепо му изглеждаше. Знаеше, че огледалата отразяват светлината, но нямаше причини да предполага, че ще отразяват и онази сила, която владееше, каквато и да бе тя. Опита се да се взира в ръцете или краката си, така както се взираше в набелязаните от него хора, но отново не можеше да усети никакво въздействие — нито ускоряване, нито забележимо забавяне на хода на света около него. Най-сетне той се отчая и се отказа и само лежеше на сянка, а лодката се набираше срещу течението с всеки вик „Прът!“ или „Пръчка!“, а после се отпускаше, когато преместваха половината пръти едновременно. Плаваше почти гладко, но не съвсем, и докато лежеше на палубата, Умбо усещаше всеки напън и всяко отпускане. Съсредоточи се мощно върху това и му се стори, че движенията на лодкарите се забавят, виковете стават по-провлечени, всеки напън продължава по-дълго, всяко отпускане — по-рязко. А после заспа.
И когато се събуди, сръчкан от крака на един лодкар, който му смънка: „Вечерята, момче“, той почти бе забравил чувството, обзело го точно преди да заспи — че всичко се движи забавено. А дори и когато си го спомни, само си помисли: „Чудя се дали това е усещането, когато си под въздействие на магията за спиране на времето“.
— Глупак — прошепна той на глас.
— Какво? — попита лодкарят до него. Бяха спрели на брега за обяд и кратка почивка и в момента при прътите нямаше никого.
— Такъв съм — поясни Умбо. — Сам се нарекох глупак.
— И съвсем правилно — рече лодкарят. — Макар че за всички останали това е очевидно от няколко дни вече.
Умбо му се ухили бързо — хубаво му беше, че го приемат, въпреки че ги беше спечелил Самуна, а не той самият. Но когато погледна Самуна в очите над тлеещите въглени, все още живи в железния мангал, му намигна и кръчмарят кимна. Напредък.
Същия следобед Умбо се опита да установи кое вкарваше самия него в транс. Не беше сънливостта — тя бе завършекът на явлението, а не онова, което го задействаше. Не беше и съсредоточаването — той не мислеше за ритъма „Прът-пръчка, прът-пръчка“, докато гребците от двете страни тласкаха поред. По-скоро беше нещо друго, по-различно от усещането, което изпитваше, докато го прилагаше на другите, ала по странен начин пак същото. Все едно се учиш да използваш нов мускул — и колкото повече се упражняваше, толкова по-лесно се оказваше в онова вътрешно място, където времето забавяше ход или пък неговият собствен ход се ускоряваше.