Следотърсачът [Pathfinder - bg]

Момчето се умълча задълго. Възможно ли беше камъкът просто да е напуснал света? Дали бе престанал да съществува и после пак би се появил изневиделица от нищото? Това накара Умбо да се запита какво ли значи изобщо да съществуваш. Когато Риг се върна назад във времето и взе ножа, той си остана напълно в реалния свят на настоящето, единствената разлика бе само в това, че виждаше хората от миналото и те също го виждаха, но едновременно с това си оставаше на мястото. Камъка обаче го нямаше.

Ами ножът? Той беше собственост на чуждия човек. Риг се пресегна и го взе и Умбо си спомни как го видя да се появява в ръката на приятеля му. Ножът продължи да съществува. Проблемът беше, че бе прескочил векове, може би и хилядолетия. Изскочил беше от тях. Защото Риг беше бръкнал назад във времето и го беше преместил. Това се бе случило и със скъпоценния камък. Той никога не е преставал да съществува, само бе променил мястото си. И епохата. Ножът бе пренесен от ръката на Риг. Камъкът щеше да бъде пренесен от ръката на Умбо. Те бяха слезли надолу по реката с гемия. Във всеки миг между Площадката на Подмокрената и О те продължаваха да съществуват някъде в света — на гемията. Но за ножа и за скъпоценния камък лодка нямаше. И река нямаше. Движението беше мигновено. А Умбо не искаше да мисли вече за това, главно защото Самуна изглеждаше крайно самодоволен, че го е накарал да се замисли над такава задача, че да замълчи.

А това също беше някаква игра, нали? И Самуна я беше спечелил. В О те не се опитаха да се качат на лодка, пътуваща нагоре по течението, защото някой можеше да ги разпознае, да се досети, че са избягали, и да ги арестува отново с все скъпоценните камъни. Вместо това слязоха надолу по течението с малък ферибот, минаха на другия бряг и се качиха на лодка, пътуваща нагоре по реката. Не взеха първата преминала, нито дори първата, която се приближи до брега и някой се провикна дали не търсят превоз. Умбо не разбираше защо нито една от тези лодки не беше достатъчно добра, докато Самуна не се провикна към една лодка, която дори не завиваше към брега, назовавайки кормчията по име.

— Рубал!

И после още веднъж, по-силно. А после нагази във водата, започна да ръкомаха и се развика: „Рубал!“, докато най-сетне кормчията го чу или може би го видя.

— Самун, ти, стар крадльо!

— Не съм я отмъквал, тя ме предпочете! — провикна се Самуна в отговор, но после измърмори на Умбо: — Вярно, че му отмъкнах гаджето, но тогава бяхме войници, почти деца. Сега никога не бих го направил.

— Много хубаво, защото Подмокрената би те убила.

— Вярно е. Може и да ме убие, че съм довел Рубал отново в нашия хан, но съм длъжен да го настаня да пренощува, редно си е.

— Какво му има?

— Не може да спре да играе на камъчета и непрекъснато мами. Бива си го в това, но не чак дотам, че умен играч да не го забележи.

— Ти умен играч ли си?

— Не — отвърна Самуна. — Но веднъж ми се наложи да убия един умен играч, за да отърва кожата на Рубал.

— Значи той ти дължи това пътуване.