Балтазар [bg]

— Не забравяй! — повтори му Жюстин за последно и му разреши да помачка още малко ръката й от благодарност за чудесната идея.

— Не забравяй! — И отпусна пръстите си в неговите, студени и безчувствени, както крава се оставя да я доят. — Ала след това трябва да ми разкажеш всички интересни разговори, които си водил от мое име, чу ли? — Той едва смогна да промълви:

— Скъпа, скъпа, скъпа… — И пак целуна пръстена с онази страст, която е присъща на сексуално неориентираните.

Едва излезли от колата, и компанията им, подобно на Гълфстрийма, който стопява попадналия в топлото му течение айсберг, се разми, разпръсна се, още преди да стигне балната зала, където окончателно се смеси с тълпата. На мига Атена беше завлечена грубиянски и с неистови писъци сред най-голямата блъсканица от огромен мъжага с домино, който редеше нечувани богохулства под прикритието на качулката си. Несим, Наруз и Пиер тозчас се превърнаха в никому неизвестни нули, погълнати от безформения свят на случайните, слепи срещи, на непроницаемите маски, склонили глава една до друга, подобно на непознати досега насекоми. Тебеширеният знак на Тото го дари с няколко бегли мига на разпознаване и потокът от хора го отнесе, като бързей коркова тапа; за това помогна и пръстенът на Жюстин, който самият аз търсих напразно цяла вечер.

Но в крайна сметка всичко се уталожи до безумния хаотичен танц в ритъма на черния джаз под акомпанимента единствено на барабаните, виещите саксофони и гласовете. Човек ще рече, че силите на мрака са победили, лишили са от светлина сърцата и умовете на маскираните, хвърлили са ги още по-навътре в самотния лабиринт на непонятното им его, отприщвайки по този начин полиморфните желания на града. Сякаш приливът ги е захвърлил върху блатистото приморие на собствените им личности — символи на Александрия: това мъртво, солено езеро, обсадено от безмълвната, безучастно облещена пустиня, която е ширнала пясъците си в Африка под взора на студената луна.

Прикрити зад маските си, ние всички плъзнахме отчаяно сред тълпата, крадешком затършувахме из многобройните стаи и грейналите етажи на огромната къща, всеки с надеждата да открие знак, който да го отведе към любимия: роза, забодена с карфичка на ръкава, пръстен, шалче, цветно мънисто. Нещо, каквото и да е, по което да открие търсения любим. Качулките и маските бяха като външни символи на потайните ни умове, докато продължавахме да дирим целеустремено и всеотдайно, досущ като нашите предци пустинници, залутани в търсене на своя Бог. Плавно, ала неудържимо, големият карнавал набираше скорост. Тук-таме, като смислени откъси в неясен текст, се случваше да попаднеш на близък човек: бикоборец, който се налива с уиски в коридора, те поздравява с познатото фъфлене на Тони Умбада, или пък Поцо ди Борго, който за миг сваля маската, за да се покаже на разтрепераната си съпруга. Отвън в мрака върху тревата край езерото с лилиите седи Амарил, тръпне и чака. Той обаче не смее да свали маската си, да не би лицето му да я отблъсне или разочарова, в случай че тя се появи тази година на уречената среща, както е обещала. Ако човек се влюби в маска, когато сам е маскиран… кой от двамата ще има куража пръв да я свали? Може би такива влюбени трябва да си останат завинаги с маските? (Подобни мисли препускаха из сантименталната глава на Амарил… Любовта обича да се самоизмъчва.)