Балтазар [bg]

Градът, полувъображаем (и все пак напълно истински) започва и свършва в нас, пуснал е корени в паметта ни. Защо нощ след нощ се връщам в него, седнал да пиша тук, до огъня от рожкови, докато егейският вятър е сграбчил моята островна къща — стиска я и я отпуска, — превива кипарисите като лък? Нима не съм казал вече всичко за Александрия? Пак ли ще ме обземат копнежи по нея, пак ли ще ме измъчва споменът за нейните обитатели? Копнежи, спомени, които смятах, че завинаги съм пренесъл върху белия лист и там ще си останат, заключени в трезорите на паметта! Вие сигурно си мислите, че се преструвам, че се глезя. Не е така. Един случаен фактор промени всичко, върна ме обратно към изминатия път. Един спомен, който ненадейно улови отражението си в огледалото.

Жюстин, Мелиса, Клия… Толкова малко бяхме всъщност, но повече от достатъчно за една книга, нали? Така мисля и аз, затова и само с тях се задоволих. Пръснати сега от времето и обстоятелствата, кръгът е разкъсан завинаги…

Поставих си задача да се опитам да ги възстановя с помощта на думите, да ги върна в паметта, да им отдам заслуженото място във времето на моя живот. Колко егоистично! И като написах книгата, изпитах усещането, че съм завъртял ключа на кукленската къща на нашия живот. И наистина, вече не гледах на любовниците и приятелките си като на живи хора, а по-скоро като на цветни творения на моя ум; именно те населяваха белите ми листове хартия, а не града, те, като фигури от гоблен. Трудно ми беше да ги допусна в прозаичната действителност, както не можех да направя това и с думите, които използвах. Но какво ме бе повикало обратно?

За да продължа напред, първо трябва да се върна назад: не че нещо от написаното за тях е невярно, съвсем не. И все пак, докато пишех, не разполагах с всички факти. Обрисуваната от мен картина се оказа временна — като описанието на отдавна изчезнала цивилизация, възстановено по няколко парчета от счупена ваза, плоча с надпис, амулет, кости от човешки скелет и усмихната златна посмъртна маска.