![Битката при Верил [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/8/4/bitkata-pri-veril-bg-download.jpg)
Битката при Верил [bg]
- Автор: Лало Джоузеф Р.
- Серия: Книгата на Дийкън #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-29-5
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Битката при Верил [bg]». Краткое содержание книги:
— Армията ви е разрушена — провикна се Миранда. — Не. Вашата армия е разрушена. Това бяха Димънтовите играчки. Направени във вашия свят, с вашите ресурси. Д’кароните бяха четирима. Трима, след като Техт е мъртва. А, но вие така и не проумяхте това, нали? Намирам настоящия момент удачен за разяснение. Смятахте, че името на вида ни е д’карон. Грешихте. Д’карон е военен термин. Означава „първа вълна“. Смятахте, че се борите срещу инвазия. Инвазията изобщо не беше започнала — обясни той с усмивка, раздираща душата. Обширното поле чернота над него започна да се набръчква. Облаци се издигаха и сгърчваха, разкривайки мимолетни гледки на неизразими неща. Усмивката на Епидим се разшири. — До този момент — додаде той.
Имаше и други — магьосници, малтропи и елементал биваха споменавани при описването на случилото се. Разказваха се разнообразни истории, на които никой не вярваше изцяло. Но едно нещо бе несъмнено. Нещо се случваше. Нещо важно.
Може би се дължеше на силата, влята й по време на диренето, а може би на очакването, но Миранда все още се чувстваше във великолепна форма. Бяха минали часове, денят отдавна бе отстъпил място на нощния мрак. През всички тези часове Мин летеше неспирно, а все още не показваше признаци на умора.
Девойката поднови заклинание против студа. Въздухът все още бе смразяващ, но не със същата немилостивост, отличавала началото на полета. Бяха навлезли дълбоко на юг и запад, Миранда от години не бе попадала по тези места. С периферното си зрение съзираше морето, миещо брега на запад. В ума й плъзна неприятно осъзнаване. Знаеше накъде са се отправили. Вече го различаваше смътно. Висока каменна стена, обгърнала полуопустошен град. Руините на Кенвард.
През всичките си бродения девойката не бе успяла да се насили да се върне. Дори и след петнадесет години, мисълта прогаряше ума й. Приближавайки се, вече започваше да разпознава разрушените назъбени форми. Училището… църквата… пазарът… всички те представляваха бегли сенки на предишната си същина. Празни черупки, поломени от обсадни оръжия и доогризани от времето. Замъкът, малък и масивен, бе единствената постройка с донякъде смислен вид.
Не бяха правени опити за възстановяването на града. Тъй като се намираше прекалено близо до фронта, Съглашенската армия бе отсъдила, че е твърде опасно. Истинска лудост. Кенвард бе устоял дузина войни. Войни срещу старите северни кралства. Войни срещу провинциите на Тресор. Дори днес стените се издигаха гордо. Не. Миранда се зачуди как изобщо е вярвала, че тресорците са в състояние да завладеят града толкова бързо.
Вратите бяха отворени. Хората й бяха предадени.
По знак на Миранда, Мин започна бавно да се снижава. Руините започнаха да стават по-отчетливи. За последно видя това място, когато бе само на шест, но спомените се бяха запечатали в ума й с агонична отчетливост и яркост. Призраците на живота й стояха пред нея. Някога гъмжащи от хора градини бяха прораснали с десетилетни дървета, разсекли калдъръма. По вратите и прозорците се увиваха лиани. Гледката бе болезнена — но бе съпроводена и с друго, по-раздиращо осъзнаване. Имаше и неразрушени постройки — такива, които преди липсваха. На места личаха отъпкани пътеки. Признаци на живот…
Слаб черен пушек се виеше от комините на въпросните нови постройки. Представляваха широки каменни структури, отличаващи се със значително сходство с фортовете, в които и извън които тя и останалите многократно си бяха пробивали път. Долетя рязък звук на рог и на улицата започнаха да се изливат войници. Бяха десетки, дори стотици. След миг към двете вече свистяха стрели, но Миранда ги отблъсна настрана с един замах на ръката. Дори без да търси, долови пулсация от Айви. Бе изключително силна, промяна от радост към гняв. Идваше от замъка.
Миранда насочи Мин надолу. Въздухът бе пропит от зловонни пари, които щипеха носа и прогаряха очите. Бе я усетила и в Димънтовия форт, но тогава далеч не бе толкова силна. Драконът се стрелна, масивните й криле профучаха на инчове от покривите. Насълзените от гняв Мирандини очи съзряха лицата на войниците. До един бяха близници. Не бе направен никакъв опит това да бъде скрито.
Прелитащите под нея улици се сляха в неясни очертания. Ноктите на Мин раздираха войниците. Миранда отблъскваше стрелите, насочвайки очи към огромните порти на замъка. Затваряха се.
— Премини през вратите — настоя Миранда.
Драконът напрегна сили и двете се понесоха мълниеносно. Миранда се приведе и се вкопчи здраво в гърба на приятелката си, като продължаваше съсредоточено да отбива залповете. Дървените крила на портите се приближаваха. Разстоянието между тях ставаше все по-малко. В последния миг Мин се извъртя и прибра криле. Профучаха през пролуката. Впивайки нокти в камъка, раздирайки стария килим, драконът се спря в преддверието. Половин дузина близници, до този момент затваряли портите, започнаха да ги отварят отново.
— Задръж вратите затворени, Мин! — нареди Миранда, скачайки на земята.
Мин бързо се разправи с войниците и блъсна вратите. Магьосницата повдигна ръка и се съсредоточи върху резето, поставяйки го на място. Тревогата бе оставила замъка почти празен, призовавайки повечето близници навън. Сега задачата бе това статукво да се запази.