Битката при Верил [bg]

Скоро веригите на Айви се бяха скъсили значително, предоставяйки й далеч по-голям контрол. Близникът едва се държеше на крака, олюляващ се и окървавен от необичайните атаки. Ударите безпогрешно попадаха върху незащитена плът. Накрая по краката и врата й бяха останали единствено оковите. Брънките от опашката й отдавна бяха оползотворени. Уви оставащите вериги около пръстите си и се приближи към почти победения воин.

Ушите й потрепнаха. Вратата с номер III се отваряше.

Миранда взе голям, пулсиращ кристал. Чудовищният му глад бе утолен и девойката не усети той да изсмуква силата й. Долавяше чистата енергия, затворена под повърхността. Слаба топлина — топлина, която усещаше не с тялото, а с душата. По сферата бяха плъзнали леки пукнатини. Прегледа заклинанията в жезъла. Имаше връзка, усещаше я. Биваха подхранвани със същата сила, която се съхраняваше в кристала. Ако успее да зареди жезъла с нея, можеше да има шанс.

Внимателно започна да манипулира д’каронските инструменти с магията си. В сферата колебливо се оформи нишка ярко сияние, вляла се в жезъла. Мигновено усети как заклинанията оживяват, всяко привидно разполагащо със собствена воля. До едно искаха незабавно да бъдат използвани. Момичето ги прегледа, накрая спирайки се на това, което й се стори подходящо.

Взела жезъла в едната си ръка и сферата в другата, Миранда се обърна към вратата, която препречваше пътя им. Сразеният воин лежеше на земята, помръдвайки едва доловимо. Айви се бе изправила над него, бавно отпускайки верига между пръстите си. Погледът на малтропа, съзнанието й, цялото й същество, бяха погълнати от формата, която стоеше пред нея. Млада жена, може би на възрастта на Миранда, стоеше пред третата килия. Очите й бяха празни, вторачени невиждащо в далечината. Изглежда не бе виждала слънчева светлина от години, толкова бе бледа кожата й. Изглеждаше достатъчно крехка и слаба, за да е прекарала целия си живот в плен. Дрехите й бяха простовати и износени, изтънели през годините.

Айви се приближи към жената.

— Какво има? — с притеснение в гласа попита Миранда.

Айви вдигна ръка и докосна жената по бузата. Бавно, механично, жената стори същото. Парцаливият ръкав се плъзна, за да разкрие върху ръката Белега на Избраните, открояващ се отчетлива върху бледната й кожа. Айви трепереше. Сълза се спускаше по бузата й, а лицето й изразяваше едновременно агония, копнеж и объркване. Умът й изглеждаше застинал, вкопчен в някакво усещане, което не можеше да опише. Нещо, което чувстваше… което познаваше до самата си същина. Тези очи. Бяха познати, но никога не ги бе виждала преди. Как беше възможно? Какво значеше това?