Кръвен обет [bg]

Тамас спря. Той осъзна, че болката от раните и шевовете бе затихнала при влизането му в кухнята. Тя се долавяше съвсем смътно, както в барутен транс.

Майсторът продължаваше с тъжен глас:

— Не одобрявам нещата, които магьосниците причиняват на пазителите. Това е неестествено. Но се радвам, че си оцелял.

— Благодаря ти — бавно каза Тамас. Подозренията му към Михали отслабваха; един шпионин не би могъл да притежава подобен талант. — Дойдох да те попитам за престоя ти в лудницата.

Михали застина; вилицата с набучено парче зеленчуков пай остана да виси във въздуха. В следващия миг той се опомни и бързо довърши движението.

— Още пипер — обърна се той към една от помощничките. — И в следващата партида добави още десет картофа.

Майсторът забърза към следващата маса, принуждавайки Тамас отново да го догонва.

— Да — рече той, когато фелдмаршалът се изравни с него. — Аз наистина избягах. Хасенбур беше отвратително място.

— Как успя да избягаш?

Тримата бяха навлезли в участък от кухнята, където нямаше помощници. Сякаш съществуваше някаква невидима граница. Тук горещината и димът не бяха толкова силни, дори звуците бяха приглушени. Тамас трябваше да погледне през рамо, за да се увери, че все още се намира в същото помещение. Зад него продължаваше да кипи същото оживление.

— Те ми позволяха да работя в кухнята, когато не бивах лекуван. — Михали потръпна при спомена, породен от последната дума. — Казваха, че готвя за персонала, но аз разбрах, че те изпращат гозбите ми на местните благородници и припечелват отлично. Затова се скрих в една торта и бях изпратен с нея.

— Шегуваш се — каза Олем. Той беше захапал незапалена цигара и гледаше към една пещ.

Майсторът сви рамене.

— Тортата беше огромна.

Тамас го изчакваше да продължи, да разкрие същинския си начин на бягство, но Михали мълчеше. Тази част от кухнята, почти половината помещение, съдържаше същото количество котли и пещи, но беше ясно, че Михали е единственият, който се грижи за тях.

Точно в момента той се протягаше, за да откачи огромен казан. Съдът сигурно тежеше поне колкото Тамас, но Михали с лекота го взе и го постави над огъня. Той провери температурата и се отправи към шиша в ъгъла.

Тамас понечи да го последва, но спря край току-що поставения котел, защото от него се издигаше пара. Фелдмаршалът надникна вътре. Казанът бе пълен с гъста яхния от картофи, моркови, царевица и телешко.

— Този съд не беше ли празен? — тихо се обърна той към Олем.

Телохранителят се навъси.

— Така беше.